Нелсън Демил - Мейдей

Слоун най-накрая заговори.

— Ситуацията си е все същата. Без промяна. Единствената ни грешка е, че решихме да изчакаме онзи самолет да падне сам. Само че вече е безсмислено да продължаваме този спор. Опитайте се да възприемете случилото се като тактически проблем по време на война.

Хенингс беше уморен и го болеше глава.

— Престанете с тези военновременни аналогии, капитане. Вече не вършат работа. — След доклада на Матос, че самолетът е направил завой, Хенингс реши, че Слоун ще се откаже от намерението им да унищожат самолета. Хенингс почти изпита облекчение при перспективата да признае пред капитан Диел какво бяха направили. Трябваше обаче да се досети, че Слоун няма да се предаде толкова лесно. За Слоун не съществуваше особена разлика между унищожаването на самолет, за който смятаха, че е пълен с мъртъвци, и унищожаването на самолет, който показва признаци на живот. — И престанете да ми повтаряте, че нищо не се е променило. Сега положението е съвършено различно.

— Да. Има промяна, но към по-лошо. Позволете ми да изтъкна отново, адмирале, че не желая да попадна в затвора. Целият ми живот е пред мен. Вас може и да ви третират като VIP персона в Портсмаут — собствена къщичка или каквото там предлагат на контраадмиралите, но аз… Което ми напомня, че вие ще сте първият адмирал в американската история, осъден от военен съд през този век. А може би заради положението ви на пенсионер ще изтърпите унижението да бъдете съден от граждански съд.

Хенингс се опита да си припомни… да разбере всички дребни компромиси, извършени от него, които го бяха принизили до положение, в което му се налагаше да слуша всичко това, и то от човек като Слоун. Или с годините ставаше сенилен, или моралните му устои се бяха пропукали без самият той да забележи. Джеймс Слоун не можеше да е чак толкова умен.

— Мислите се за голяма работа, нали? — подхвърли той. — Но ако бяхте толкова схватлив и проницателен колкото си мислите, че сте, сега нямаше да се намираме в това положение.

— Нямам нищо против да рискувам и да се излагам на опасност, ако зная, че това ще ми донесе печалба. Но не съм съгласен да ми пречите. Отдавна да сме забравили за цялата тая каша, ако не беше вашето протакане и ако не се бяхте хванал на лъжите на Матос за износването и сериозните повреди на самолета.

Хенингс кимна. Това беше безусловно вярно. През изминалия час Слоун му бе обяснил надълго и нашироко защо Питър Матос трябва да унищожи онзи Стратън. През цялото това време Хенингс бе настоявал да изчакат още малко с надеждата, че Матос ще докладва за падането на самолета. Докладите на Матос потвърждаваха предварителната им информация, че самолетът е повреден, но продължава да лети. Той следваше неотклонно първоначалния си курс до мига, в който, съвсем неочаквано и необяснимо, промени направлението от сто и двадесет на сто тридесет и един градуса. Матос бе докладвал още и за хора, които падат, или скачат, от самолета. Нито едно от тези действия не подлежеше на някакво разумно обяснение.

— Защо промениха курса? Защо хората падат от един стабилно летящ самолет? На борда очевидно няма пожар. Значи не скачат от страх. Всичко това е лишено от смисъл. Какво, по дяволите, става там горе?

Слоун не беше сигурен, че може да отговори на този въпрос. Първата промяна в курса изглеждаше логична — следвайки радарния вектор от сто и двадесет градуса, самолетът се насочваше към базата си в Сан Франциско. Новият вектор обаче ги насочваше по курс, успореден на крайбрежието. Той погледна Хенингс.

— Пилотът сигурно се е загубил. Навигационната му система навярно не работи. Що се отнася до хората… — Той се замисли за необяснимите действия на пътниците. — Вече ви казах, че те най-вероятно страдат от мозъчни увреждания. — Едва сега започваше да си представя какво е трябвало да понесат хората на борда на онзи Стратън. — Пилотите може би също са увредени. Това би обяснило промените в курса на самолета. — Той погледна Хенингс в очите. — Онзи самолет може да падне върху населено място. Помислете върху това.

Хенингс не можеше вече нито да мисли, нито да спори. Аргументите му се опираха единствено на етичните и моралните измерения на случилото се. На тези очевидно не твърде убедителни доводи Слоун бе противопоставил поне десетина логични причини за необходимостта самолетът и хората на борда му да бъдат унищожени.

— Времето ни изтича — отбеляза Слоун. Гласът му прозвуча така нехайно, сякаш двамата с адмирала закъсняваха за тенисмач в офицерския клуб. — Горивото на Матос е на привършване.