Нелсън Демил - Катедралата

Шрьодер почервеня и се изкашля.

— Ако вие… Ако кметът иска да се оттегля… Тя слезе от бюрото.

— Винаги идва моментът, когато човек разбира, че се е изправил пред равен на него. Мисля, че всички открихме своя равен противник в тази катедрала. Изглежда не можем да спечелим нито една точка. Защо?

Шрьодер отново се изкашля.

— Ами… Винаги така изглежда в началото. Те са агресорите, нали така, и са имали месеци, за да обмислят всичко. След известно време ситуацията ще започне да се обръща…

Шпигел удари с ръка по бюрото.

— Те са наясно с това, Шрьодер! Ето защо не ни дават време. Светкавична война! Знаеш какво означава. Не смятат да дават отсрочки, за да можем да предприемем някакви действия. До зори, или всички са мъртви. Това е най-вярното нещо, което някой каза тази вечер.

Шрьодер се опита да овладее гласа си.

— Госпожице Шпигел… Вижте, имам зад гърба си много години… нека да обясня. Те имат психологическо предимство над нас заради заложниците. Поставете се на тяхното място в катедралата. Помислете за трудностите, които трябва да преодолеят. Те не желаят да умрат, независимо какво искат ние да мислим. То и единствено то стои в дъното на тяхното мислене. А заложниците пазят живота им, ето защо няма да ги убият. Ето защо нищо няма да се случи на зазоряване. Нищо. Никога не се случва. Никога.

Шпигел въздъхна дълбоко. Обърна се към Лангли, но не за да вземе друга цигара, а пистолета му. Извади го от кобура под мишницата му и се обърна към Шрьодер:

— Виждаш ли това? Някога хората са уреждали споровете си с него. — Тя погледна отблизо синкавочерния метал и продължи. — От нас се очаква да бъдем над него, но искам да ти кажа нещо. На света има повече пистолети, отколкото преговарящи. И още нещо. Бих предпочела да изпратя там Белини с неговите оръжия, отколкото да седя с пръсти, заврени в задника, и да чакам какво ще се случи на сутринта. — Тя пусна пистолета отстрани и се наведе над бюрото. — Ако не можеш да постигнеш удължаване на крайния срок, ще нападнем, докато все още разполагаме с прикритието на тъмнината. И преди всичко наоколо да се срине до земята.

Шрьодер седеше неподвижен.

— Няма поставена бомба.

— Господи, ще ми се да имам твоите нерви. Много са здрави, нали?

Тя подхвърли пистолета на Лангли, който го прибра в кобура. Погледна Шпигел. Твърде много си позволяваше — първо цигари, после пистолета. Вземаше нещата му твърде безцеремонно. Но може би беше по-добре, че не спазва предпазливия етикет, приет в такива ситуации.

Робърта Шпигел се отдалечи и погледна двамата офицери.

— Ако искате да знаете какво всъщност става около вас, не слушайте онези политици отвън. Слушайте Брайън Флин и Джон Хики. — Погледна голямото дървено разпятие над главата на Шрьодер, после катедралата, която се виждаше през прозореца. — Щом Флин и Хики заявяват, че до сутринта всички ще са мъртви, значи е така. Трябва да разберете с кого си имате работа.

Шрьодер кимна почти незабележимо. За част от секундата бе видял лицето на врага, но то изчезна също толкова бързо. Дълго време мълчаха, после Шпигел продължи тихо:

— Те могат да усетят страха ви… да го помиришат. Усещат също, че няма да им дадете онова, което искат — тя погледна Шрьодер. — Бих желала хората там да ти дадат насоката, от която се нуждаеш. Но те бъркат своята работа с твоята. Очакват от теб чудеса и ти започваш да вярваш, че можеш да им ги предложиш. А не можеш. Само Джо Белини може да направи чудо, военно чудо, никой убит, никой ранен, нищо разрушено. На хората отвън Белини им изглежда по-добър вариант. Те започват да губят вяра в дългия и труден път, който им предлагаш, фантазират за славна, успешна, военна акция. Затова, докато шикалкавиш с фенианите, не забравяй да направиш същото и с хората в съседните стаи.

Флин и Хики свиреха на органите, а Джордж Съливан на своята гайда. Иймън Феръл, Франк Галахър и Аби Боулънд пееха „Моята дива ирландска роза“. На тавана Джийн Кеърни и Артър Нолти лежаха сгушени един до друг на мостика над балкона. Тръбите на големия орган вибрираха върху дъските, Педар Фицджералд беше облегнал гръб на вратата на криптата. Притвори изморените си очи и затананика.

Флин почувства намаляването на напрежението, докато хората му потъваха в спомени. Долавяше как умовете им напускат студената каменна крепост.

Хвърли поглед към Мегън и Лиъри. Дори те изглеждаха притихнали, седнали на парапета, обърнали гръб на катедралата. Пиеха чай и пушеха заедно една цигара, Флин се извърна и потъна в звуците на гърмящия орган. Отец Мърфи коленичи и остана неподвижен пред олтара. Погледна часовника си. Харолд Бакстър крачеше напред-назад из светилището и се опитваше да изглежда неспокоен, докато очите му постоянно шареха наоколо. Погледна часовника си. Нямаше причина, помисли той, да изчакват последните минути. Може никога да нямат толкова добра възможност. На минаване покрай отец Мърфи той прошепна: