Нелсън Демил - Катедралата

— Да.

— Помислих, че си отнесъл плувката — Хики видя Флин да се приближава към клавиатурата на органа на балкона. — Слушай, Шрьодер. След малко ще изсвирим няколко хубави химна на камбаните. Когато се обадя пак, искам списък с осем заявки от нюйоркското полицейско управление. Ясно ли е?

— Добре.

— И без номера. Само хубави християнски химни, които звучат добре, когато ги засвирят камбаните. И няколко фолклорни ирландски песни. Да поразвеселим града. Дочуване.

Той затвори. Вдигна капака върху клавишите и завъртя ключа на органа. Постави отгоре ръцете си и засвири отделни акорди. Кимна с превзета любезност на заложниците, които го гледаха, и запя, като си акомпанираше:

— В Дъблин, този хубав град, пълен с красиви момичета… — Гласът му се оказа добре овладян бас, богат и плътен, твърде различен от начина, по който говореше: — За първи път срещнах там Моли Малоун…

Брайън Флин седна до органа на балкона и завъртя ключа. Вдигна ръце и изсвири един акорд. На органа бе поставено под ъгъл изпъкнало огледало, което му позволяваше да огледа цялата катедрала отдолу. Знаеше, че се използва от органиста, за да улучи момента на тържественото влизане на някоя процесия, или да наложи умерена крачка на някоя нетърпелива или прекалено колеблива булка. Усмихна се и се присъедини към по-малкия орган отдолу. Вдигна очи и видя Мегън, която току-що беше слязла от южната кула.

— Достави ни удоволствието да чуем хубавия ти глас, Мегън. Ела тук и включи този микрофон.

Мегън продължи да го гледа без да помръдне към микрофона. Очите на Лиъри се местеха от единия на другия, Флин каза:

— Ах, Мегън, нямаш представа колко е важна песента за една революция.

Той включи микрофона. Хики започна песента отначало и той припяваше с тихия си тенор. Тя буташе своята количка по тесните и широки улици и викаше: „Хубави миди. Бързо насам…“

Джон Хики се усмихна и очите му се замъглиха. Музиката го пренесе назад през времето и пространството към страната, която не беше виждал повече от четирийсет години.

Тя продаваше риба и нямаше нищо чудно в това, защото родителите й също продаваха риба.

Те също бутаха своите колички…

Джон Хики видя лицето на баща си, в нощта преди войниците да го отведат за разстрел. Спомни си как го извлякоха от неговата килия, как си мислеше, че водят и него към мястото за екзекуция, но само го пребиха и изхвърлиха на пътя пред затвора в Килмънхем. Видя ясно зелената трева върху гроба на баща си и лицето на майка си край него…

Тя умря от треска и никой не можа да я спаси. Това беше краят на Моли Малоун. Но духът й бута нейната количка…

Тогава беше пожелал да умре. Оттогава всеки ден се стремеше да умре като воин, но звездите му бяха предначертали друга съдба. И когато най-сетне си мислеше, че смъртта бе дошла в онази мизерна малка колиба край реката, разбра, че от него се искаше да продължи… да изпълни една последна мисия. Обаче тя скоро щеше да свърши и той щеше да намери покой.

Берт Шрьодер погледна записките, които му беше дал психологът на неговия отдел, доктор Кормън. Той бе слушал всички разговори в съседния офис. На листа пишеше: „Флин е мегаломан и вероятно параноиден шизофреник. Хики също е параноик с неосъществено желание да умре“. Шрьодер едва не се разсмя. Какво друго може да е желанието да умреш, ако си още жив? Как, чудеше се Шрьодер, един нюйоркски психолог може да постави диагноза на човек като Флин, който принадлежи към толкова различна култура? Или на Хики, дошъл от друга епоха? Как въобще може да поставя диагноза на който и да било, въз основа на телефонни разговори? И все пак го правеше за Шрьодер по петдесет пъти в годината. Понякога неговите диагнози се оказваха доста точни, друг път не бяха. Винаги се чудеше: дали Кормън не поставя диагноза и на него?

Вдигна поглед към Лангли, който беше свалил сакото си, защото в стаята бе задушно. Изваденият му на показ кобур с револвера, каза си, е отлично средство за сплашване на цивилните. Шрьодер го попита:

— Вярваш ли много на тези неща? Лангли вдигна очи от своето копие:

— Напомня ми за моя хороскоп, езикът е такъв, че подхожда на всекиго… Нали знаеш, никой не играе с цялата колода?

Шрьодер кимна, обърна на другата страница и впери поглед в нея, без да чете. Още не бе дал на Кормън психологическите профили на двамата мъже и може би изобщо нямаше да му ги даде. С колкото повече различни мнения разполагаше, толкова по-добре можеше да се оправдае, ако нещата завършат зле.