Нелсън Демил - Катедралата

Монсеньор му даде няколко несвързани и объркани указания.

Вратата се отвори с трясък и вътре нахълта висок мъж с черно палто. Държеше вдигната полицейската си значка.

— Лейтенант Янг. Бюро на специалните служби. — Той погледна монсеньор, после Бърк, и попита: — Ти кой си?

— Бърк. Отдел разузнаване.

Мъжът отиде право до масичката за кафе и си наля чаша вино.

— Господи! Извинете, отче. По дяволите! Прибрахме навреме всички големци от стъпалата, освен трима.

— Чакай да позная. Ние от разузнаването много познаваме. Изгубихте кардинала, Бакстър и онази Малоун.

Лейтенант Янг го стрелна с поглед:

— Къде са те? Нали не са в катедралата?

— Боя се, че са точно там.

— О, за Бога, извинете, мамка му! Това е то. Отиде ми хлебецът.

— Само трима от около сто ВИП-а не е чак толкова зле.

— Не си прави майтап! Лошо. Много лошо.

— Доколкото имам сведения, засега им няма нищо. Освен тях са задържали и един свещеник, отец Мърфи. Той не е ВИП, така че не се притеснявай!

— По дяволите! Загубих три ВИП-а! — Той продължи да дърдори, докато си наливаше втора чаша: — Мамка му!

Трябваше да изпратят Тайните служби. Когато дойде папата, президентът изпрати Тайните служби да ни помагат — погледна Бърк и монсеньор и продължи: — Повечето от нашите отидоха при трибуните. Бърд избра най-добрите, а за мен останаха шепа некомпетентни мърлячи.

— Точно така. — Бърк отиде до вратата. — Доведи сега няколко компетентни момчета, за да стоят при монсеньор Даунс. Той е ВИП. Аз ще се опитам да разговарям с онези вътре. Те също са ВИП.

Янг го погледна гневно:

— Защо не ни предупредихте, че нещо такова ще се случи, Бърк?

— Не сте ни питали.

Бърк излезе от кабинета, спусна се по стълбището и намери асансьора, който го отведе в мазето. Натъкна се на някакъв латиноамериканец от охраната.

— До ризницата — каза Бърк без предисловия. Човекът го заведе до един коридор и посочи. Бърк видя шестима полицаи от подразделението за тактическо наблюдение, наредени покрай стените на коридора с извадени пистолети. Вдигна значката си и им направи знак да се изтеглят назад. Извади своя револвер и го мушна в джоба на палтото си. Слезе по няколкото стъпала там, където се разширяваше коридорът. Подаде внимателно главата си зад ъгъла и огледа сводестата мраморна ризница.

Един от полицаите зад него прошепна:

— Оня тип горе на площадката държи автомат „Томсън“.

Бърк внимателно влезе в ризницата и мина покрай редицата маси до стената отдясно. В края им имаше друг сводест вход и през него се виждаше слабо осветена многоъгълна стая от камък и тухли.

Бавно се приближи до вратите, като внимаваше да не попада в тази част от стълбището, където можеха да го видят. Чу приглушени гласове да отекват отгоре. Опря гръб на мраморната стена и усети сърцето си да бие силно. Напълни няколко пъти дробовете си, но сякаш бе изгубил гласа си. Ръката му стискаше здраво револвера в джоба и той я извади. Опря я на стената, за да престане да трепери. Погледна часовника си. Една минута. След една минута ще извика Фин Макмейл.

Морийн седеше на скамейката, скрила лице в ръцете си, а от двете й страни отец Мърфи и кардиналът изливаха несекващ поток от утешителни думи. Бакстър дойде от масата за причастие, където беше поставена гарафа с вода.

— Ето, пийни.

Тя поклати отрицателно глава и рязко се изправи.

— Оставете ме. Махнете се всички! Какво знаете вие? Не знаете и половината от всичко това. Но скоро ще разберете.

Кардиналът направи знак на двамата и те го последваха към другия край на светилището. Когато застанаха до трона, кардиналът започна тихо:

— Нужно й е да остане насаме със себе си. Изтормозена е. Ако има нужда от нас, сама ще дойде. — Той вдигна глава към олтара, който се издигаше в светилището. — Бог ни доведе заедно в своя дом и сега сме в ръцете Му… ние, както и те. Това, което ще стане, е Негово дело, не наше. Не трябва да предизвикваме тези хора и да им даваме повод да посегнат на нас или на този храм.

Бакстър се изкашля:

— Длъжни сме да избягаме, ако ни се предостави добра възможност.

Кардиналът му отправи ядосан поглед:

— Боя се, че изхождаме от различни стандарти на поведение и мислене. Все пак, господин Бакстър, настоявам в моя храм да правим това, което аз кажа.

Бакстър отговори хладно:

— В този случай е под въпрос на кого е църквата, Ваше високопреосвещенство. — Той се обърна към отец Мърфи: — Как мислите вие?

Отец Мърфи сякаш се подвоуми, преди да отговори: