Нелсън Демил - Катедралата

Бърк рече с равен глас:

— Фин Макмейл? — за човек, запознат с историята на келтите това звучеше също толкова абсурдно, колкото да наречеш някого Робин Худ.

— Точно така — високият мъж продължи да се приближава. — Водач на фенианите.

Бърк едва не се разсмя от тази помпозност, но нещо в очите на мъжа го скова.

Флин спря близо до вратата и забоде поглед в него.

— И с кого имам удоволствието да разговарям?

— Старши инспектор Бърк, полицейско управление на Ню Йорк, офиса на комисаря. — Той срещна дълбоките тъмни очи на мъжа, после погледна дясната му ръка и видя големия бронзов пръстен.

Брайън Флин отвърна:

— Знам кой си… лейтенант! Аз също си имам разузнаване. Не е ли малко безочливо от твоя страна? Е — усмихна се той, — предполагам, че щом аз мога да бъда водач на фенианите, и ти можеш да си старши инспектор.

Бърк си спомни с известно огорчение първото правило при преговорите за заложници: никога не позволявай да те хванат в лъжа. Той отговори бавно, като премерваше думите:

— Казах това, само за да облекча процедурата.

— Чудесна причина да излъжеш.

Двамата мъже бяха само на сантиметри разстояние, обаче затворените врати някак си упражняваха ефекта на разделяне на териториите. Бърк се чувстваше неудобно, и все пак не свали ръцете си от решетката.

— Добре ли са заложниците?

— Засега, да.

— Мога ли да говоря с тях?

Флин поклати глава отрицателно.

— Чухме изстрели. Кой е мъртъв?

— Никой.

— Какво искате? — попита Бърк, макар че нямаше значение какво искат фенианите, защото нямаше да го получат.

Флин пренебрегна въпроса.

— Въоръжен ли си?

— Разбира се. Но няма да тръгна срещу този „Томсън“.

— Някои хора биха го направили, като сержант Тесик.

— Погрижих се за него. — Бърк се чудеше как Флин е разбрал, че Тесик е луд. Реши, братята по дух се разпознават по тона на гласа.

Флин погледна през рамото му към коридорите на ризницата. Бърк каза:

— Накарах ги да се изтеглят назад.

Флин кимна. Бърк продължи:

— Ако ми съобщиш какви са вашите искания, ще се погрижа те да стигнат направо до върха. — Знаеше, че действа извън своята компетентност, но се опитваше да успокои ситуацията, докато преговарящият Берт Шрьодер вземе нещата в свои ръце.

Флин почука с пръсти върху пръчките. Бронзовият му пръстен подрънкваше в месинга нервно и едновременно с това изнервящо.

— Не може ли да говоря направо с някого от по-висок ранг.

На Бърк му се стори, че чува присмехулни нотки в гласа му.

— Лишени са от средства за комуникация. Ако изключиш онова заглушаващо устройство…

Флин се изсмя, после попита рязко:

— Има ли някой убит?

Бърк почувства ръцете си да се изпотяват.

— Може би при безредиците… Комисарят на полицията Дуайър… е починал от инфаркт — и добави: — Няма да носиш отговорност за това, ако се предадеш сега. Ти вече нанесе своя удар.

— Още дори не съм нанесъл своя удар. Онези хора пострадаха ли?

— Не. Вашите хора са видели жената от кулите. А мъжът бях аз.

Флин се засмя:

— Ти ли? — помисли за момент. — Е, това променя нещата.

— Защо?

— Да речем, че така е по-малко вероятно да работиш за мой познат английски джентълмен. — Флин отново помисли: — Носиш ли предавател? Има ли подслушвателни устройства в коридорите?

— Не нося радиостанция. А за коридорите не знам.

Флин извади от джоба си детектор за микрофони с формата на молив и го прекара покрай тялото на Бърк.

— Мисля, че мога да ти вярвам, макар да си разузнавач, специализиран в лова на ирландски патриоти като мен.

— Върша си работата.

— Да. При това твърде добре. — Той погледна Бърк с известно любопитство. — Вездесъщата хрътка. Упорит, любопитен, душещ навсякъде. Винаги искащ да знае всичко. Познавам твои подобия в Лондон, Белфаст и Дъблин. — Втренчи се в Бърк, после извади от джоба си лист хартия и го пъхна през решетката на вратата. — Предполагам, че ще свършиш работа, колкото и всеки друг. Ето списък на сто трийсет и седем мъже и жени, затворени в британските лагери в Северна Ирландия и Англия. Искам до изгрев слънце тези хора да бъдат освободени. Това значи в шест часа и три минути нюйоркско време. Искам да бъдат закарани със самолет в Дъблин, да им се даде амнистия от Британското и Ирландското правителства, плюс убежище на юг, ако те пожелаят това. Прехвърлянето трябва да се извърши под надзора на международния Червен кръст и Амнести Интърнешънъл. Когато получа съобщение от тези две организации, че е изпълнено, ще освободим катедралата и заложниците. Ако това не стане до изгрев слънце, ще хвърля сър Харолд Бакстър от кулата на камбанарията, последван, без да спазваме определен ред, от кардинала, отец Мърфи и Морийн Малоун. После ще запаля катедралата. Вярваш ли ми, лейтенант Бърк?