Нелсън Демил - Катедралата

Харолд Бакстър остави салфетката си на масата.

— Правителството на Нейно Величество не би оставило един милион поданици, верни или не, в Ълстър, така както не би оставило и тези в Корнуол или Съри, госпожице. — Той се изправи: — Ако това ни прави да изглеждаме глупаци, така да е. Извинете ме.

Обърна се и тръгна към вратата. Морийн погледна след него, после към своите домакини.

— Съжалявам. Не трябваше да влизам в спор с него. Маргарет Сингър се усмихна:

— Всичко е наред. Но бих те посъветвала да не спориш за политика с другата страна. Ако кажем на руснаците, че са глупаци и после се опитаме да освободим съветски евреин от лагерите, не бихме имали особено голям шанс.

Хъл кимна в знак на съгласие.

— Ти няма да се съгласиш, но аз мога да те уверя, че британците са сред най-справедливите хора в този объркан свят. Ако искаш да ги накараш да освободят затворниците, трябва да се обърнеш именно към това им чувство за справедливост. Скъсала си с ИРА, за да поемеш този път.

Маргарет Сингър добави:

— Ние всички имаме своите демони, с които трябва да се преборим, и го правим. — Направи пауза. — Те държат ключа за лагерите.

Морийн прие мълчаливо лекия упрек. На този свят е безкрайно по-трудно да се оправяш с добрите хора, отколкото с лошите.

— Благодаря за закуската. Извинете ме.

Тя се изправи. Един пиколо се приближи към масата.

— Госпожица Малоун? Тя кимна бавно.

— За вас, госпожице — той държеше малък букет зелени карамфили. — Ще ги поставя в хубава ваза в стаята ви. Има картичка, мога да ви я дам сега, ако искате.

Тя се загледа в малкия бежов плик, после го пое. Не беше надписан. Погледна въпросително Сингър и Хъл. Те поклатиха отрицателно глави. Тя счупи печата на плика.

Морийн се върна назад в мислите си, преди пет години в Лондон. Тя и Шийла се бяха укривали в една сигурна къща, в ирландския квартал на Ийст Енд. Мисията им беше секретна и само военният съвет на временната ИРА знаеше къде се намират. Една сутрин на вратата позвъни цветар и остави букет от английска лавандула и попадийно семе. Ирландката, чиято беше къщата, се бе качила в тяхната стая и беше хвърлила цветята на леглото.

— Секретна мисия, а? Какви глупаци сте вие всички — скастри ги тя и се изплю на пода.

С Шийла прочетоха придружаващата картичка: „Добре дошли в Лондон. Правителството на Нейно Величество се надява, че ще прекарате гостуването си приятно и ще се възползвате от удоволствията, които предлага Островът, както и от гостоприемството на англичаните“. Беше като преписано направо от официална туристическа брошура. Само дето не бе подписано от Бюрото по туризма, а от военното разузнаване. Никога през живота си не беше изпитвала по-голямо унижение и страх. Тя и Шийла избягаха от къщата само с дрехите на гърба си и прекарваха дните в парковете и лондонското метро. Не се осмелиха да потърсят други контакти, защото се страхуваха, че ги следят. Не след дълго, след най-ужасните две седмици, които бе прекарала през живота си, се върнаха в Дъблин.

Сега извади част от картичката от плика и прочете думите: „Добре дошла в Ню Йорк. Надявам се престоят ти да бъде приятен и да се възползваш от удоволствията, които предлага Островът, както и от гостоприемството на хората“. Не бе нужно да изважда цялата картичка, за да види подписа, но все пак го направи и прочете името „Фин Макмейл“.

Морийн затвори вратата на стаята си и я залости. Цветята бяха вече на тоалетното шкафче. Извади ги от вазата и ги занесе в банята. Накъса ги и ги смачка, после ги пусна в тоалетната. В огледалото виждаше отражението на спалнята си и полуотворената врата на съседната дневна. Обърна се рязко. Вратата на дрешника също бе открехната, а тя не беше оставила която и да е от тях отворена. Пое дълбоко въздух няколко пъти, за да е сигурна, че гласът й ще прозвучи спокойно.

— Брайън?

Чу движение в дневната. Коленете й започнаха да треперят и ги притисна едно към друго.

— Върви по дяволите, Флин!

Вратата, свързваща спалнята с дневната, отскочи настрани.

— Госпожо? — от другия край на стаята я гледаше камериерката.

Морийн въздъхна дълбоко.

— Има ли тук още някой?

— Не, госпожо.

— Някой идвал ли е?

— Само момчето с цветята.

— Моля ви, излезте.

— Да, госпожо.

Камериерката избута количката си в коридора. Морийн отиде след нея да затвори вратата, после седна във фотьойла и впери поглед в сложно преплетените шарки на тапета.

Беше изненадана от спокойствието си. Почти й се прииска той да се изтърколи изпод леглото и да се усмихне с онази странна усмивка, която въобще не приличаше на усмивка. Извика в представите си неговия образ и той застана пред нея. Той би казал: „Мина страшно много време, Морийн“. Винаги изричаше това, след като са били разделени. Или: „Къде са цветята, моето момиче? На някое специално място ли си ги поставила?“