Нелсън Демил - Катедралата

Облечен в черно, с бяла якичка на римокатолически свещеник, Брайън Флин застана в мрачната светлина на утрото близо до входа към южния неф на катедралата „Свети Патрик“. Носеше малък пакет, увит в бяла хартия на зелени детелини. Няколко по-възрастни жени и двама мъже стояха в основата на стъпалата близо до него, сгушени от студа.

Една от двете големи двери се отвори. Появи се главата на някакъв клисар, който им кимна. Малката група изкачи стълбището, мина през страничния вестибюл, после влезе в катедралата. Брайън Флин ги последва.

Вътре Флин коленичи пред парапета, откъдето даваха причастие. Издигнато и покрито с мрамор място — светилището на олтара бе окичено с купища зелени карамфили и той огледа с любопитство празничната украса. Бяха минали четири години, откакто си тръгна от абатството Уайтхорн. Четири години, откакто я видя за последен път. Днес щеше да я види отново, този път за последно.

Изправи се и се обърна към предната част на катедралата. Бавно плъзна дясната си ръка в джоба на черното палто и почувства студената стомана на автоматичния пистолет.

Отец Тимъти Мърфи напусна стаята си в жилището на енорийските свещеници и тръгна по подземния коридор, свързващ сградата с катедралата. В края на коридора стигна до голяма облицована врата и я отвори, после пристъпи в тъмна стая и натисна ключа на стената. Мека светлина засия под мраморния купол на ризницата. Отиде до параклиса на свещениците в задния край на ризницата и коленичи, отправяйки молитвите си към Свети Патрик, чийто ден се честваше днес. Молеше го, както всяка година, да даде мир на Северна Ирландия — неговата родина. Молеше го също времето да е хубаво по време на парада, денят да е спокоен и да не се пие чак толкова много в града, който беше приел като роден. После стана, прекоси ризницата, изкачи няколко мраморни стъпала и отключи двойка месингови врати. Плъзна ги назад по релсите в мраморния свод и продължи да изкачва стълбището. Спря на първата площадка и надникна през решетестата врата в криптата, където се съхраняваха останките на покойните архиепископи на Ню Йорк. Мека жълта светлина грееше някъде в сърцето на криптата.

На площадката стълбището се разделяше в две посоки и той пое по стъпалата отляво. Заобиколи покрай олтара и тръгна към високия амвон. Изкачи витата каменна стълба и застана под бронзовия покрив високо над пейките.

Пред него се простираше катедралата, построена на огромната площ, затворена между няколко пресечки. Малко по-светлите петна на заострените прозорци от рисувано стъкло, с ярките цветове на лицата и ръцете на фигурите, улавяха ранната утринна светлина, която променяше сцените от писанията, изобразени на тях по начин, различен от този, който художниците биха желали. Глави и крайници без тела изскачаха от кобалтовосините и огненочервените краски. Изглеждаха по-скоро като глави и ръце на прокълнати, а не на спасени души.

Отец Мърфи извърна очи от прозорците и надникна към богомолците. Десетина души бяха пръснати на огромни разстояния по ширината и дължината на тази сграда с масивни колони. Всеки от тях беше насаме с Бог. Той вдигна очи към големия балкон на хора над предния портал. Огромният орган се издигаше като миниатюрна катедрала с хиляди месингови тръби, извисяващи се като копия към разсеяната светлина на масивния прозорец-розетка над тях.

Отец Мърфи извади от джоба си напечатаната проповед и я разгъна върху отворените страници на сборника с пасажи от библията, после изви микрофона нагоре. Погледна часовника си. Шест и четирийсет. Двайсет минути до литургията.

Удовлетворен от подготовката на тези малки детайли, той погледна отново нагоре и забеляза висок свещеник, застанал до олтара на Свети Бриджит. Не познаваше човека, но този ден „Свети Патрик“ щеше да е пълна с гостуващи свещеници. Всъщност, отецът сякаш разглеждаше забележителност, опитвайки се да възприеме огромните пространства на катедралата. Селски дръвник, помисли си Мърфи, точно като мен преди много години. Все пак имаше някаква самоувереност в държанието на мъжа. Той сякаш се отнасяше не със страхопочитание, а критично, като че ли смяташе да купува мястото, но не беше доволен от някои условия на договора.

Отец Мърфи слезе от амвона. Огледа внимателно букетите от боядисани в зелено карамфили. После откъсна един и го забоде на ревера си, докато слизаше по стъпалата на олтара и вървеше по централната пътека. В просторния вестибюл под кулата с камбанарията той дойде на десет фута от високия свещеник — разстояние, от което не можеше да не го поздрави. Спря и се усмихна.