Нелсън Демил - Катедралата

Морийн почувства внезапен хлад от отворения прозорец и потрепери. Очите й отново се спряха върху осветената в синьо катедрала. Опита да си представи края на този ден, но не успя, и това я изплаши. Още една студена тръпка, по-различна, полази по гърба й. Веднъж влязъл, никога не напускаш. Незнайно как, тя знаеше, че Брайън Флин е наблизо. Знаеше също, няма да позволи това да й се размине така лесно.

Тери О’Нийл се събуди от шума на ранното сутрешно движение, който влизаше през отворения прозорец на втория етаж. Тя се изправи бавно в леглото. Уличната лампа отвън осветяваше част от стаята. Мъжът до нея — Дан, да, така се казваше, Дан — обърна главата си и я погледна. Видя, че очите му гледат ясно, в тях липсваше и следа от съненост. Заподозря, че е бил буден от известно време, и това я накара да изпита неудобство, въпреки че нямаше причина.

— Май трябва да тръгвам. На работа съм.

— Никаква работа днес. Ще ходиш на парада. Забрави ли? В гласа му с лек ирландски акцент също нямаше и следа от съненост. Наистина се бе събудил отдавна. Но откъде знаеше, че тя не е на работа този ден? Тя никога не разказваше на случайните си връзки повече от това, което бе нужно да знаят — така се чувстваше застрахована в случай, че нещата не потръгнат.

— А ти ще ходиш ли на работа днес?

— На работа съм — засмя се той и си взе цигара от нощното шкафче. Тя се насили да се усмихне, спусна краката си от леглото и се изправи. Усещаше как очите му обхождат тялото й, докато вървеше към големия еркерен прозорец. Коленичи на перваза, обърната към улицата. Погледна навън. Прекрасна улица. Немного далече от Пето авеню, с градски къщи от кафяв камък и гранит. Погледна на запад. Голям полицейски фургон бе спрял на ъгъла на Пето, от другата страна на улицата имаше камион на телевизията. На отдалечения край на булеварда се намираха парадните трибуни, сглобени точно пред парка.

Тя погледна право надолу. Имаше дълга редица полицейски мотоциклети, паркирани под ъгъл към бордюра на улицата. Десетки полицаи с каски се разхождаха наоколо, духаха в измръзналите си шепи и пиеха кафе. Близостта им я накара да се почувства по-спокойна.

Обърна се и седна с лице към стаята. Забеляза, че беше обул джинсите си, обаче продължаваше да седи на леглото. Отново усети безпокойство. Когато проговори, гласът й бе тих и треперещ:

— Кой… Кой си ти?

Той стана от леглото и се приближи до нея.

— Аз съм снощният ти любовник, госпожице О’Нийл. Застана точно пред нея и за да вижда лицето му, беше принудена да извие силно назад врата си. Тери О’Нийл се изплаши. Този човек не изглеждаше и не говореше като луд. И все пак щеше да стори с нея нещо, което нямаше да й хареса. Бе сигурна в това. Откъсна очи от неговите и погледна страничното крило на прозореца. Един силен писък щеше да свърши работа. Надяваше се и се молеше това да е така.

Дан Морган не проследи погледа й, но знаеше какво има там долу:

— Без писъци, сладурче, без писъци…

Неохотно извърна глава към него. Очите й срещнаха голям черен заглушител на края на дулото на още по-голям черен пистолет. Устата й пресъхна.

— … или ще пусна един куршум в красивата трапчинка на коляното.

Изминаха няколко секунди, преди да успее да оформи в главата си мисъл или дума, после попита тихо:

— Какво искаш?

— Само да ми правиш компания известно време.

— Да ти правя компания? — умът й не можеше да го побере.

— Отвлечена си, скъпа. Отвлечена.

Детективът лейтенант Патрик Бърк седеше сгушен от сутрешния студ на най-високата от парадните трибуни и оглеждаше булеварда отдолу. Прясно боядисаната зелена линия блестеше на слабата слънчева светлина и полицаите я прекрачваха внимателно, когато пресичаха улицата.

Един сапьорски взвод минаваше бавно покрай трибуните. Обираха чанти и бутилки, които не съдържаха нищо по-смъртоносно от утайка от евтино вино. На подиума под него лежеше скитник, увит във вестници. Ченгетата снизходително го оставиха на мира.

Бърк погледна на изток по Шейсет и четвърта улица. По цялото й протежение беше разположена моторизирана полиция, а телевизионният микробус бе заел позиция на северния ъгъл. На южния беше спрян фургон на подвижния полицейски щаб. Двама полицаи свързваха кабелите на фургона към сервизния отвор в основата на стълба на улична лампа.

Бърк запали цигара. За двайсет години работа в разузнаването тази сцена не се бе променила почти никак, в сравнение с всичко останало в живота му. Имаше чувството, че и скитникът е един и същ. Бърк погледна часовника си — остава да убие още пет минути. Гледаше униформените патрули, редящи се на опашка за кафе пред автомобил на походната кухня. Някой в края на редицата подсилваше чашите кафе с тъмна течност, която наливаше от бутилка „кока-кола“. Прилича на свещеник, който пръска със светена вода минаващите войски, помисли си Бърк. Денят щеше да е дълъг и труден за униформените ченгета. Повече от един милион души, ирландци и други, щяха да изпълнят на тълпи тротоарите на Пето авеню и баровете и ресторантите в средната част на Манхатън.