Дейвид Морел - Единственият оцелял

Кожата покрай очите на Прескот се набръчка на ситни бръчици.

— Абсолютно никакъв. Този човек ми спаси живота. Дълбоко съм му благодарен. — Усмихнат, Прескот стисна ръката на Кавано.

— Ръката ти е студена — отбеляза Кавано.

— Тъкмо се канех да кажа същото и за твоята.

Сведе поглед към ръцете си. Наистина са студени, даде си сметка Кавано. Но не от дъжда.

Започва се, помисли си той. Обви пластмасовата чашка с длани, но ръцете, сякаш чужди, започнаха да треперят така, че кафето се разля.

— Адреналинът ти скоро ще се оттегли — каза Дънкан.

— Той вече се оттегля.

— Искаш ли декседрин да намалиш ефекта?

— Не. — Кавано махна дланите си от чашката и се съсредоточи върху усилието да спре треперенето им. — Не бързам за никъде.

Много добре знаеше ефекта на оттегляне, който в момента протичаше в централната нервна система след силния приток на адреналин, даващ възможност на човек при екстремни ситуации да върши неща свръхсилите и издръжливостта си. Вече усещаше неудържимото желание да се прозява, което нямаше нищо общо с нуждата от сън, но имаше общо с неприятното отслабване на мускулното напрежение. Декседринът щеше да върне нервната му система към високите й показатели, които имаше, докато спасяваше Прескот. Но той не обичаше да разчита на химията и — както винаги — предпочиташе да изчака природата сама да си свърши работата, колкото и време да й отнемеше това. Не обичаше и клиентите да го виждат в това положение — лека нестабилност, прозевки. Прескот можеше да изтълкува тези признаци като симптоми на закъснял страх по същия начин, по който бе похвалил Кавано, че е храбър — нещо, което той бе отрекъл.

— За никъде не бързам — повтори той.

След като от контролната кула дадоха разрешение, хеликоптерът Бел 206L–4 се вдигна от летище „Титърбороу“ и се насочи на север по река Хъдзън. Тъй като летището обслужваше само фирмени, чартърни и частни полети, не се наложи да минават през металните детектори и други предохранителни проверки, затова всички носеха оръжията си, за които имаха разрешение в няколко щата.

Както лодките, колите и огнестрелните оръжия — само няколко елемента от изключително важно значение за професията протектор, — така и нито един хеликоптер не удовлетворява изцяло всички изисквания. Бързината трябва да се съобрази с броя места, с големината на товарното отделение, маневреността, както и с това колко далеч и колко високо да стига. Наречен „Лонг Рейнджър“, този практичен хеликоптер бе проектиран да се движи безпроблемно в труднодостъпни места и бе много популярен сред спасителните служби и правоохранителните органи, макар че бе харесван и от доста корпорации заради ефективността и комфорта му. Побираше седем души, включително и пилота, който в този случай бе Роберто. Развиваше максимална скорост 203 км/ч, а горивото му стигаше за 576 километра полет, което означаваше, че при максимално натоварване може да остане във въздуха около три часа.

Таванът му бе шест хиляди и шестстотин метра, но съгласно плана от Роберто се изискваше да лети на хиляда и триста метра над реката. Ръмежът първо се бе превърнал в мъгла, но сега небето бе чисто и Кавано се опита да поуспокои Прескот, като му даде възможност да види чукарите и горите на Ню Джърси Палисейдс.

Прескот обаче не прояви интерес към гледката и не обръщаше внимание на големите плексигласови илюминатори, които, както Дънкан обясни, бяха устойчиви на куршуми. Вътрешността на хеликоптера бе устроена по подобие на тази във вана — два реда седалки, обърнати един срещу друг. Но докато при направата на седалките в бронирания ван бе наблегнато на тяхната здравина в случай на нападение, тези, които Дънкан бе поръчал за покрития с кевлар хеликоптер, бяха изключително удобни — кожени, със стъпала за краката, с облегалки за ръцете, с устройство за регулиране наклона на облегалката.

Облечен в груби работни дрехи, които пак му изглеждаха тесни в гърдите и корема, Прескот не обръщаше внимание на гледката, зает да отговаря на въпросите на Дънкан и да му обяснява за Хесус Ескобар.

Кавано мълчеше. Каквото и да кажеше, можеше да навреди на правилното събиране на информация. Екипът трябваше да чуе проблема на Прескот от неговата уста.

В шумоизолираната кабина по едно време Дънкан най-сетне насочи вниманието си към Кавано.

— Нещо да добавиш?

— Успях да огледам доста добре хората и в двете коли. Не видях нито един латиноамериканец.