Дейвид Морел - Единственият оцелял

Мъжът, който се казваше Еди, кимна. Правило бе да не се държи пистолет, чиято история е неизвестна. Ако те хванат с него, при балистичната експертиза можеше да се установи, че оръжието е взело участие в няколко убийства. Полицията щеше да има всички основания да смята, че си замесен в тях.

— Тия железа скоро ще бъдат само железни парчета в някой канал.

Усмихвайки се на игрословицата, Кавано се отдръпна, за да даде възможност на Еди да се настани зад волана.

— Всички бяха с ръкавици.

Еди опъна своите на ръцете.

— Няма нужда от отпечатъци, за да установим самоличността им. Затова няма да има никакво значение, ако изтрия вашите.

— Единствените неща, дето сме докосвали, са само отпред.

— Улесняваш ме. Чао.

Черната кола се измъкна изпод козирката и се изгуби нататък в ситния дъжд, а Кавано влезе във вана и затвори вратата.

— Здрасти, Кавано.

Шофьорът, който беше латиноамериканец, включи на скорост и подкара вана. Ситният дъждец зашумя тихичко по покрива му.

— Здрасти, Роберто. — Познаваше мъжа с козята брадичка само по малкото име, но предполагаше, че и то е измислено. — Как са тропическите рибки?

— Изядоха се една друга. И сега имам по-добро хоби.

— Какво е то?

— Модели на самолети. Ама от ония, дето имат моторче и могат да летят. Ще си направя няколко и ще им устройвам въздушни боеве и ще ги карам да се стрелят с разни неща.

— С какви неща?

— Ами с малки ракетки например. Може да ги направя да пускат и малки бомбички.

Вътрешното обзавеждане на вана бе устроено така, че седалките му бяха една срещу друга. Кавано се закопча на седалката отзад до Прескот и Дънкан и се загледа през масичката към мъжа и жената, които бяха ескортирали Прескот до вана. Бяха свалили дъждобраните и под тях се бяха показали бронежилетките от кевлар и кобурите с пистолетите на коланите им.

— Здрасти, Чад — каза той на червенокосия мъж, който бе на около трийсет и пет години и със същите широки плещи като неговите, чието име сигурно също бе измислено.

В някои ситуации на охранителния бизнес червената коса на Чад би била недостатък, защото можеше да привлече нежелано внимание. Но като агент-протектор Чад често се възползваше от цвета й, за да действа като примамка. Всеки убиец или похитител, който би изучавал жертвата си достатъчно време, за да разбере, че червенокосият е един от протекторите, би обърнал внимание къде ходи Чад, предполагайки, че където ходи той, там ще е и клиентът му. По този начин Чад се бе специализирал да се преструва, че пази приличащ на истинския клиент, докато всъщност истинският клиент се измъкваше, ескортиран от останалите. А когато искаше да е незабележим, Чад си слагаше шапка.

— Чух, че си бил ранен — каза Кавано.

— Дреболия.

— Хубаво. Радвам се, че не си пострадал.

— Не съм казал, че не съм пострадал — отвърна Чад. — Намушкаха ме.

— Ох!

— Можеше да бъде и по-зле. Добре че беше в лявото рамо. Ако беше в дясното, нямаше да мога да играя боулинг.

Кавано премести погледа си на жената до него.

— Здрасти, Трейси.

Бе облечена в анцуг на „Янките“ и по-голямата част от русата й коса бе скрита под бейзболна шапка пак на същия отбор. Умееше да се прави както на обикновена, така и на невероятно красива жена, и ако например беше в ресторанта на Холидей Ин и си сложеше червило, свалеше си шапката, пуснеше дългите си коси свободно и опънеше анцуга — всеки в ресторанта, включително и четиригодишните момченца, щяха да я помнят дълго след като излезеше.

— Чух, че си напуснала — каза Кавано.

— И да се откажа от тези фантастични работни условия? Освен това как щях да се запозная с такъв велик любовник, ако не работех с него.

Тя имаше предвид Чад, но се шегуваше. На агент-протектори, които имаха връзка, не се разрешаваше да работят в един екип. При екстремни ситуации те проявяваха тенденция да се грижат един за друг повече, отколкото за клиента. Но при изпълнението на многобройни задачи Чад и Трейси вече бяха показали на дела какви са приоритетите им.

Ванът излезе на магистралата и се насочи към летището. През това време Дънкан раздаде одеяла на Прескот и Кавано, после им наля горещо кафе в пластмасови чашки.

— Скоро ще ви дадем сухи дрехи.

Кавано усети как кафето стопля стомаха му.

— Справихте се добре, господин Прескот.

— Господин? Откога почна да ми викаш господин? Откакто се видяхме, от теб чувам само „Прескот това, Прескот онова“.

Дънкан сви вежди.

— Има ли някакъв проблем?