Дейвид Морел - Единственият оцелял

— Я повтори, но този път гледай да си по-убедителен.

Гласът като че ли прозвуча уморено:

— Ако не беше толкова близо до Прескот, досега да си мъртъв. За първи път ни се случва този, когото преследваме, да служи като щит за своя бодигард.

— Протектор.

— Какво?

— Не съм бодигард.

— Няма значение. — Гласът загрубя още повече. — Следващия път, като те видя, моли се да си близо до него. В противен случай получаваш куршум в главата. Сега достатъчно убедителен ли съм?

— Затова ли се обаждаш? Да ми отправяш евтини заплахи?

Гласът замлъкна.

Внезапно Кавано разбра какво става.

— С много сирене, нали?

— Какво?

— Пицата ви ще е готова след петнайсет минути.

Кавано за миг отклони поглед от пътя, за да натисне бутона за прекъсване на връзката.

Покрай него бавно минаваше пикап, натоварен с метални отпадъци. Той свали стъклото и подхвърли телефона в каросерията му.

— Какво правиш? — учуди се Прескот.

— Хората на Ескобар се обадиха не само за тоя, дето духа. Искаха да разберат дали телефонът е у нас.

— Но защо им трябва да…

— В телефона сигурно има нещо като предавател на местоположението. И те ще тръгнат да го търсят, надявайки се да ги доведе при нас. Възможно е тази кола също да има такъв предавател, но по това вече нищо не може да се направи.

— Защо не уби шофьора на колата?

— Какво? — Той учудено вдигна вежди при този неочакван въпрос.

— Там, при търговския център, ти пое риск, като го пусна да избяга — обясни Прескот. — Можеше да посегне за оръжието си.

— Един мъртвец в колата щеше да ни забави. Защото щеше да се наложи да го вадя иззад волана. И останалите може би щяха да ни хванат, преди да сме успели да избягаме.

— Щеше ли да го убиеш, ако не беше в колата? — попита го Прескот.

— Ако ми беше дал повод. В противен случай… Аз съм протектор, а не убиец.

Дъждът започна да отслабва.

Кавано извади своя телефон и натисна бутона за повторно избиране на последния номер.

— Глоубъл Протектив Сървисис. — Гласът на Дънкан бе напрегнат.

Телефонът бе на режим заглушаване.

— Наложи се да сменя колите. В момента сме в черен понтиак.

— Можеш ли да се добереш до онзи Холидей Ин, който е до летището? Аз съм тук с някои твои приятели.

— Чудесно — отвърна Кавано. — Приятелите са много полезно нещо.

Докато Кавано следваше инструкциите на Дънкан, за да стигне до Холидей Ин на път 17, на половин километър от летище „Титърбороу“, дъждът вече бе преминал в слаб ръмеж. Дънкан го чакаше под козирката на входа. Бе облечен с шлифер и шапка. Ръцете му бяха дълбоко в джобовете, като в едната от тях без съмнение стискаше пистолет. Грижливо подстриганите му мустачки подчертаваха колко издадени бяха устните му. С изправената си военна стойка и проницателен поглед той излъчваше нещо, от което на Кавано му стана приятно, че може да разчита на него.

В момента, в който той се вмъкна под козирката и спря до Дънкан, зад тях веднага паркира сив ван.

Прескот се уплаши.

— Тия ни хванаха.

— Не — отвърна Кавано. — Всичко е наред.

Поглеждайки в огледалото, той видя от вана да слизат двама мъже и една жена — познаваше и тримата, — облечени в гумирани дъждобрани. Ръцете им бяха скрити под тях и сигурно държаха оръжие, а погледите им непрекъснато сновяха наоколо, обръщайки особено внимание на магистралата, минаваща от другата страна на паркинга. Пет секунди по-късно, когато всичко им се стори наред, един от мъжете се доближи до колата на Кавано.

Разбрал сигнала, че всичко е чисто, той натисна бутона за отключване на вратите.

Дънкан веднага отвори дясната врата и наведе глава да погледне вътре.

— Господин Прескот?

Прескот го гледаше като треснат.

— Аз съм Дънкан Уентуърт. Глоубъл Протектив Сървисис. Говорихме с вас по телефона. Елате с мен, моля.

Преди Прескот да успее да каже нещо, Дънкан вече го бе измъкнал от колата. Около него веднага застанаха другият мъж и жената. Дънкан го поведе към вана.

Кавано излезе от колата.

— Как е? — Стройният мъж, който бе застанал до шофьорската врата, дъвчеше дъвка.

— По-добре отколкото преди половин час.

— Е, сега можеш да се отпуснеш. Шоуто го оставяш на нас.

— Откога чакам. В колата може да има предавател.

— Докато я намерят, вече ще е далеч от летището. Никога няма да разберат как си се измъкнал.

— Пистолетът на седалката е на ударната група. — Кавано измъкна колта от колана си. — А този е на Прескот. Нямам представа къде е бил преди това.