Дейвид Морел - Единственият оцелял

— Аха. — С облекчение, виждайки улично движение през дъжда, Кавано остави складовете зад себе си и зави, стигайки до някакви паянтови къщи покрай магистрала. — Маскирали са се като бездомници, смесили са се с тях и са чакали удобен момент да те хванат неподготвен. Когато съм се появил и аз, са сметнали, че ситуацията се променя, и са нападнали, преди да се подготвят напълно.

Сирените напред приближаваха.

— Обади се по телефона — повтори Кавано. — Набери номера, дето ти дадох.

Прескот най-сетне го набра.

— Ето. Звъни.

Докато посягаше с дясната ръка към телефона, Кавано реши да изпита Прескот и каза:

— Чуваш ли сирените? Искаш ли да отидем при полицията?

— Не — отвърна веднага Прескот.

— Защо?

— Никаква полиция не искам — натърти той.

Преди да успее да го пита още нещо, отсреща се чу гласът на Дънкан:

— Глоубъл Протектив Сървисис.

— Обажда се Кавано. На положение „червено“ съм.

Кавано си го представи как се изправя като ужилен.

Думите на Дънкан едва се чуваха през свистящия вятър и бръскащия дъжд:

— Предавателят на местоположението ти в тауруса не работи. Не те виждам на екрана.

— Забрави за тауруса. Двамата с Прескот се намираме в една открадната кола.

Стискайки здраво волана с лявата ръка, Кавано притисна телефона по-силно към ухото си.

— Дай си координатите.

— Ще включа заглушител. — Кавано натисна един от бутоните в дъното на телефона. Ако онези отзад имаха скенери за мобилни телефони, нямаше да чуят нищо. — Още съм в Нюарк. Отдалечавам се от реката. Виждам пред себе си натоварено движение, но не знам коя е магистралата.

— Брой на противника? — Напрежението в гласа на Дънкан си пролича.

— Може би осем души.

— Гонят ли те?

— Не знам. Може да съм… — Префучавайки покрай паянтовите къщи, той отново вдигна глава към огледалото за обратно виждане. Тъкмо щеше да каже: „се измъкнал“, когато от ъгъла, покрай който бе минал преди малко, изхвръкнаха две коли и с поднасяне се втурнаха подире му. — Да. Гонят ме.

Кавано мина покрай един изход и видя табелата.

— Пътувам на север по път двайсет и едно. — Забелязал още една табела, той добави: — Намирам се на магистрала „Маккартър“.

— Щом се отдалечаваш от реката и пътуваш на север по път двайсет и едно… — Кавано си го представи как се взира в картата на компютърния екран. — …продължавай напред в тази посока. След около петнайсет километра ще стигнеш до пресечка с път три. Поеми на изток, а след това на север по Седемнайсета. Ще успееш ли да стигнеш до „Титърбороу“?

Дънкан имаше предвид летището „Титърбороу“ — четвъртото по големина летище в района на Ню Йорк, след „Кенеди“, „Ла Гуардия“ и „Нюарк Интърнешънъл“. Разположено точно където се пресичаха път 17 и 46, близо до междущатска магистрала 80 в Ню Джърси, „Титърбороу“ се намираше на двайсет километра от центъра на Манхатън, ако се минеше по моста „Джордж Вашингтон“. Бе обозначено като „помощно летище“, което означаваше, че обслужва фирмени, частни и чартърни полети, облекчавайки натовареността на по-големите летища наоколо. Тъй като повечето клиенти на Глоубъл Протектив Сървисис бяха шефове на фирми, на това летище агенцията разполагаше с офис и хеликоптер, макар по тях да бяха разлепени фирмените знаци на „Атлас Авионикс“, която всъщност бе дъщерна фирма на Протектив Сървисис.

— В момента се намирам в офиса на „Титърбороу“ — долетя гласът на Дънкан през воя на бурята. — Тъкмо правим предаване.

Което в превод на нормален език означаваше: след като е бил охраняван в Манхатън, от бронирана кола клиентът се прехвърля на фирмения им самолет, откъдето щяха да го поемат агенти от друга фирма. Излетеше ли самолетът, работата на Протектив Сървисис приключваше.

— Можеш ли да се добереш дотук?

— Мога не мога — трябва.

Кавано погледна бензиномера, чиято стрелка бе паднала от три-четвърти на половин резервоар, показвайки колко гориво е изтекло от дупките.

— Обади ми се след десет минути — каза Дънкан. — Дотогава ще съм уредил срещата.

Кавано прекъсна връзката и сложи телефона до колта. Вдигна поглед към огледалото и видя, че двете коли се включват в движението по магистралата. Поради дъжда повечето автомобили наоколо бяха запалили фаровете си, но двете коли се носеха напред, тъмни като призраци.

Воят на сирените постепенно заглъхна в далечината.

— Прескот, ти не ми отговори на въпроса. — Кавано избърса водата от лицето си и се съсредоточи върху надминаването на един камион. — Защо не искаш да отидем при полицията?