Дейвид Морел - Единственият оцелял

Той огледа склада изпитателно. Прозорците му не бяха изпочупени. Вътре се виждаха подредени в правилни редици кашони и сандъци. Тук работят, каза си той. С непрестанно обливано от дъжда лице, Кавано се доближи до една от вратите и я изпробва. Заключена. Макар да бе късен следобед, вътре не светеха никакви лампи. Не се виждаше и никакво движение. В това нямаше нищо изненадващо — бе неделя.

Той успя да накара Прескот да се впусне в нещо подобно на бавен тръс и го закара до предната част на сградата, където се озоваха пред по-малки постройки, а по-нататък се пенеше реката. Макар да си личеше, че те се поддържат грижливо, там също не се забелязваше никаква дейност. Все пак трябваше да има пазач, но Кавано не го виждаше и в никакъв случай не би извикал, за да привлече вниманието му, защото щеше да привлече не само неговото. Те вече сигурно търчат с всички сили към склада.

Треперейки под проливния дъжд, от който дрехите му се бяха залепили по тялото, той трескаво обмисляше и отхвърляше варианти. Би могъл да отключи някоя врата и двамата с Прескот да се скрият вътре. Но всяка врата бе наполовина стъклена, с решетки пред стъклената част. Ония трябваше само да надникнат през стъклото на вратата и да видят мокрите следи вътре.

Сложил ръка на лакътя на Прескот, Кавано затича по окъпаната от дъжда пуста улица. Ниско спусналите се облаци и сенките от склада бяха превърнали следобеда в ранна вечер, сякаш всеки момент щеше да мръкне. Идеално за нас, помисли си той. Но няма да е достатъчно. Давайки си ясна сметка, че двамата с Прескот не могат да останат дълго на открито, той затърси място, където да се скрият. Вниманието му за кратко бе привлечено от голям казан за боклук, но той бе пълен, пък и без това можеше да се превърне в капан. Ония като нищо щяха да го проверят.

— Да почина малко — едва успя да каже Прескот. Умората вече сякаш бе по-голяма от страха и той с усилие местеше крака.

— След малко.

Бутайки го нататък по улицата, Кавано отново си помисли дали да не отвори някоя от вратите. Щеше да мине време, докато нападателите разберат в коя сграда се крият. Щеше да им трябва и време, докато претърсят самата сграда. А същевременно той щеше да повика помощ от Протектив Сървисис.

Експлозиите и изстрелите вероятно вече бяха накарали някого от околността да се обади на полицията, но експлозиите може да бяха минали за гръмотевици. Колкото до изстрелите, шумът от дъжда навярно ги е заглушил, а може и да бяха нещо обикновено в тоя квартал. Но дори и полицията да дойдеше, тя щеше да усложни нещата още повече, вместо да ги улесни. В края на краищата, както убийците се бяха маскирали като бездомници, не можеше ли някои от тях да се маскират като полицаи? Кавано нямаше да знае дали да им вярва или не. По-добре беше да се осланя само на Протектив Сървисис. Щеше да позвъни на Дънкан. Подкрепление щеше да дойде след…

Колко? Петнайсет минути? Едва ли. Половин час? Може би. Няма гаранция. И спасителите как щяха да разберат в коя от многото сгради се крият двамата?

Не трябва да спираме, помисли си Кавано. Дясната му ръка стискаше пистолета, а с лявата буташе Прескот да подтичва. Пред тях се появи още една ограда. Обаче този път в нея нямаше дупка. Затова пък имаше здрава метална порта с ключалка. До нея се издигаше табела с надпис:

СТРОИТЕЛНА ФИРМА „БРАТЯ УИЛСЪН“

Продължавайки да трепери, Кавано поведе Прескот натам. Вътре в двора на фирмата се виждаха два мотокара, самосвал, един пикап и очукан, ръждивочервен седан, който изглеждаше най-малко на двайсет години.

Господи, моля те, нека в резервоара да има бензин! Кавано издърпа кукичките и шперцовете от яката си. Прибирайки пистолета в кобура си, той се почувства ужасно уязвим. От инструментите избра два, които ставаха за ключалката, и заработи едновременно с двата — с единия въртеше, а с другия избутваше щифтовете. Десет секунди по-късно вратата бе отворена.

Тъкмо бе затворил вратата и бе повлякъл Прескот през паркинга, когато в началото на улицата, между два склада, се появиха няколко души. Заслушан в забързаните им стъпки и гневни подвиквания, той забута Прескот към ръждивочервения седан и го накара да клекне зад него. Чак сега видя, че цветът му не се дължи толкова на червената боя, колкото на най-обикновена ръжда.

Пробва шофьорската врата и откри, че е отключена. От строителната фирма явно смятаха, че оградата е достатъчна предпазна мярка за кола, прилична на ръждясала купчина ламарина. Гласовете на мъжете се чуваха вече по-ясно. Ако дойдат по-близо до оградата, ако разберат, че портата е отключена…