Дейвид Морел - Единственият оцелял

Насочил пистолет към парцаливите фигури, Кавано подкани Прескот с жест да го последва към една ръждива врата, подпряна до отвор в стената на склада откъм реката. Но после му дойде наум, че дори и още да не са успели да дойдат да покрият тази част на склада, по горните етажи сигурно имаше добри стрелци на позиция, държащи под прицел непокритата част.

Няма да успеем, помисли си той. През отвора нахлу дъжд и вятър. Сивият ден навън мамеше. Откъм реката изрева сирена на влекач. Толкова близо! Кавано отново си представи как убийците нахлуват в склада, разпръсват опърпаните му обитатели, търсейки…

Разпръсват ли?

— Прескот, връщаме се където бяхме.

— Ама няма ли да се махаме?!

— Ще се махнем, когато аз кажа. — Кавано го издърпа към бездомниците и се обърна към тях: — Имам работа за всички вас.

Те го гледаха като ударени. Някои от тях дори се уплашиха повече от думата работа, отколкото от пистолета в ръката му.

Навън прогърмя гръмотевица.

— Първата ви стъпка по пътя към един независим живот.

Това ги шашна сякаш още повече.

— Работата не изисква специални умения и ако всичко протече по план, утре ще изпратя тук камион, пълен с хранителни продукти и дрехи за всички вас. По-добра сделка от това, здраве му кажи.

Гледаха Кавано така, сякаш говореше на китайски.

— Какво ще кажете? Готови ли сте да започнете работа?

Гледаха го, без да помръднат.

— Супер — каза Кавано. — Ето какво трябва да направите. Виждате ли оня отвор там? Води към друг склад, а след това е реката. Искам от вас да… Прескот!

— Какво?

— Сложи си ръцете на ушите.

Този път нямаше никакви въпроси. Прескот се подчини.

— Искам от вас — продължи Кавано — да мислите за храните и дрехите, които ще получите утре, и… — Той вдигна пистолета си. — …да побегнете в тази посока.

Гледаха го с празен поглед, без да помръднат.

— Бегом!

Тъй като те пак не помръдваха, той стреля над главите им. В сгъстилите се сенки припламването от цевта бе ярко, съпроводено от оглушителен трясък, който накара цялата група да се люшне назад.

— Бегом!

Ушите на Кавано също пострадаха след още два изстрела над главите им, но ужасът накара нещастниците да се раздвижат малко по-бързо, отчаяно мъчейки се да избягат от тоя ненормалник с пистолет в ръката.

Кавано гръмна още веднъж над главите им и този път номерът стана. Всички се впуснаха в панически бяг и се заблъскаха трескаво към изхода, стараейки се на всяка цена да излязат вън на дъжда.

— След тях! — заповяда Кавано на Прескот.

За да добави още един тласък, Кавано стреля за последен път над главите им и така ужаси групата, че тя без никакво колебание се втурна навън в бурята. Бяха може би най-малко трийсетина души и всички побегнаха да търсят някакво прикритие. Кавано буташе Прескот да не изостава от тях. Надявайки се, че хаосът ще отвлече вниманието на нападателите достатъчно, за да ги накара поне за известно време да не стрелят, той усети как студеният дъжд го облива от глава до пети, но двамата с Прескот се втурнаха по бетонната рампа и оттам през нахвърляния из паркинга боклук.

Около тях навсякъде бягаха плашила. Напред някои от тях се наведоха и се промушиха през дупка в оградата. Шляпайки през локвите, Кавано поведе Прескот към дупката. Сложи ръка на главата му и я натисна надолу да го накара да се наведе. Промушвайки се след него, той усети студ, но не от дъжда, а от факта, че сега, след като около тях бяха останали само няколко бездомници, двамата с Прескот се превръщаха в очевидни мишени. Единственото нещо, работещо в тяхна полза, бе разстоянието и трудността да се целиш в движещи се мишени от високо.

Бам! Куршумът, изстрелян отзад, се заби в настилката.

— Прескот, оня склад пред нас!

Бам! Разхвърча се още бетон.

— Почти стигнахме, Прескот!

Бам! Парче бетон свирна току пред челото на Кавано.

— Давай, Прескот!

Кавано не можеше да си позволи да тича както можеше. Трябваше да се съобразява с крачката на Прескот, да го насърчава и да го дърпа за ръкава, когато едрият мъж сякаш всеки момент щеше да се строполи. Но дори и така дробовете му горяха от усилието, докато заобикаляха ъгъла на склада. Скрит от стената, Прескот се наведе и потрепери, трескаво поемайки въздух.

— Успяхме — едва успя да изрече той. — Не мога да повярвам, че…

— Хайде, не спирай!

— Ама трябва да си поема…

— Няма време. — Кавано го задърпа за ръкава. — Хайде!