Джанет Еванович: Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот

— Бих възложил задачата на Рейнджъра, но той е вън от страната — каза Вини. — Оставаш само ти.

Рейнджъра е нещо като наемник, който от време на време работи като агент по залавяне на обвиняеми. Много е добър… във всичко. И е ужасно страшен.

— Какво прави Рейнджъра вън от страната? И какво въобще означава вън от страната? Азия? Южна Америка? Маями?

— Отиде да ми свърши една работа в Пуерто Рико — отговори Вини и побутна някаква папка по бюрото. — Ето ти договора за гаранцията на Дечуч и пълномощното ти за залавянето му. Той ми струва петдесет хиляди… пет от тях ще са за теб. Иди в дома му и разбери защо е пропуснал делото си вчера. Кони звъня там, но никой не отговори. Господи, той може да лежи мъртъв на пода в кухнята. Ходенето с баба ти би убило всекиго.

Офисът на Вини е в Хамилтън, който на пръв поглед може да не изглежда идеалното място за фирма за съдебни гаранции. Повечето подобни фирми са точно срещу затвора. Разликата при Вини е, че много от хората, на които плаща гаранциите, са роднини или съседи и живеят в Бърг, точно до Хамилтън. Израснах в Бърг, а родителите ми още живеят там. Всъщност кварталът е съвсем безопасен, тъй като престъпниците от Бърг винаги вършат пъклените си дела някъде другаде. Е, добре де, Джими Пердето веднъж изведе Двупръстия Гарибалди от дома му по пижама и го закара на бунището… но пък самото убийство не стана в Бърг. А онези типове, които намериха погребани в мазето на сладкарницата на улица „Ферис“, не бяха от Бърг, така че не можем да ги броим като статистика.

Кони Розоли вдигна глава, когато излязох от кабинета на Вини. Кони е мениджър на офиса. Тя ръководи нещата, докато Вини освобождава злодеите от съда и или развратничи със селскостопански животни.

Косата на Кони беше сериозно тупирана и се издигаше почти три педи над главата й. Беше облечена в розов пуловер, опънат от гърди, които би трябвало да принадлежат на много по-едра жена, и къса черна пола, подходяща за много по-дребна жена.

Кони работеше при Вини още откак той бе започнал бизнеса си. Беше издържала толкова дълго, защото не се примиряваше с нищо, а в особено лоши дни се снабдяваше с мангизи от служебната каса.

Тя се намръщи, когато видя палката в ръката ми.

— Не възнамеряваш да издирваш Еди Дечуч, нали? — попита тя.

— Надявам се, че е мъртъв.

Лула се беше проснала на канапето от изкуствена кожа, където присядаха да почакат престъпниците и нещастните им роднини. Лула и канапето бяха в почти един и същ нюанс на кафявото, с изключение на косата й, която днес бе виненочервена.

Винаги се чувствам анемична, когато застана до Лула. Аз съм трето поколение американка от италиано-унгарски произход. Имам светлата кожа и сините очи на майка ми, както и добрия й метаболизъм, който ми позволява да ям торта и все пак (почти винаги) да закопчея и най-горното копче на джинсите си. От баща си съм наследила гъстата кестенява коса и склонността към жестикулирането. В добрите си дни, издокарана с десетсантиметрови токове и тонове спирала, мога да привлека внимание. Но до Лула приличам на белезникав тапет.

— Бих ти предложила помощта си да завлечем задника му до затвора — каза Лула. — Вероятно би ти била полезна едра мадама като мен. Но не обичам мъртъвци. Направо кожата ми настръхва от тях.

— Ама аз не знам дали е мъртъв — успокоих я.

— Това ми стига — ухили се Лула. — Пиши ме и мен. Ако е жив, мога да сритам мизерния му задник, а ако е мъртъв… просто изчезвам.

Лула се прави на много печена, но истината е, че и двете сме адски смотани, когато стане дума за ритане на задници. В миналото Лула си изкарвала хляба като проститутка, а сега се трудеше като деловодителка на Вини. И за двете работи не я биваше много.

— Може би трябва да навлечем бронежилетки — казах.

Лула извади чантата си от чекмеджето на кантонерката.

— Докарвай се както искаш, но аз няма да облека жилетка. Нямаме толкова голяма, а и ще съсипе модния ми вид.

Бях облечена с джинси и тениска и въобще нямах моден вид, затова си взех жилетка от задната стаичка.

— Я чакай малко — извика Лула, когато излязохме на улицата. — Какво е това?

— Купих си нова кола.

— Браво, момиче, страхотно си се справила. Колата е велика.

Беше черна хонда CR-V и изплащането на вноските ме убиваше. Трябваше да избера между яденето и тузарския вид. Разбира се, тузарският вид спечели. Е, какво пък, по дяволите? Всяко нещо си има цена, нали?

— Къде отиваме? — попита Лула, като се настани до мен. — Къде живее тоя тип?