Кристофър Паолини - Първородният

Ерагон затвори очи, но изпод клепачите му закапаха сълзи.

Бяха спечелили, но той бе загубил.

Ерагон и Сапфира си проправиха път сред труповете, покриващи Пламтящите равнини. Движеха се бавно заради раните и изтощението. Срещнаха и други оцелели, които се препъваха сред изпепеленото бойно поле. Мъже със стъклени очи, мъже, които гледаха, без да виждат, мъже, чиито погледи се рееха слепи нейде в далечината.

Сега, когато жаждата му за кръв се бе стопила, Ерагон изпитваше единствено съжаление. Боят му се струваше толкова безсмислен. „Каква трагедия е толкова много да умрат само за да спрат един самотен луд“.

Той се спря, за да заобиколи няколко стрели, забити в калта, и забеляза кръвта по опашката на Сапфира там, където Торн я бе ухапал, както и другите й рани.

— Дай ми от силата си, за да те излекувам.

— Първо, се погрижи за онези, чийто живот е в опасност.

— Сигурна ли си?

— Убедена съм, малки мой.

Той прие мълчаливо и се наведе, за да изцери разкъсания врат на един вражески войник, преди да се приближи към мъж от Варден. Не правеше разлика между приятел и враг, помагаше на всеки до предела на възможностите си.

Ерагон бе толкова погълнат от мислите си, че изцеляваше механично. Друго тежеше на сърцето му. Искаше му се да може да отхвърли твърдението на Муртаг, но всичко, което другият Ездач бе казал за майка си — тяхната майка — съвпадаше с малкото неща, които самият той знаеше: Селена напуснала Карвахол преди двадесетина години, върнала се, за да роди него, а после никога повече не я видели. Мислите му се върнаха към деня, в който двамата с Муртаг пристигнаха във Фардън Дур. Приятелят му разказваше как майка му изчезнала от замъка на Морзан, докато той преследвал Бром, Джеод и яйцето на Сапфира. „След като Морзан хвърлил Зар’рок по Муртаг и почти го убил, майка ни е решила да скрие бременността си и се е върнала в Карвахол, за да ме предпази от него и Галбаторикс“.

Това, че Селена го е обичала толкова много, го изпълваше с радост. От друга страна, тъжеше, защото сега знаеше, че тя е мъртва и никога няма да се видят. Да, досега таеше надежда, макар и слаба, че родителите му може би все още са живи. Вече нямаше желание да се запознае с баща си, но скърбеше силно, че са му отнели шанса да има майка.

Откак бе достатъчно пораснал, за да разбира, че е сирак, Ерагон се чудеше кой ли е бил баща му и защо майка му го е изоставила при брат си Гароу и жена му Мариан. Отговорите на тези въпроси дойдоха толкова внезапно, от толкова неочакван източник и по толкова неприятен начин, че съзнанието му отказваше да ги възприеме напълно. Сигурно щяха да му трябват месеци или дори години да ги приеме и да продължи напред.

Винаги бе мислил, че ще се радва да разбере кой е баща му. Сега, когато вече знаеше, това го отвращаваше. Когато беше по-малък, той често се забавляваше, представяйки си, че баща му е някой голям и важен човек, макар и да си даваше сметка, че обратното е много по-вероятно. Все пак дори в най-невероятните му фантазии не му бе минавало през ум, че може да се окаже син на Ездач, при това клетвопрестъпник.

Това превръщаше мечтите в кошмар.

„Бил съм заченат от чудовище… Баща ми е човекът, предал Ездачите на Галбаторикс“. Това го караше да се чувства омърсен. „Не…“ Докато лекуваше счупения гръбнак на един мъж, той осъзна, че има и друг начин да погледне на ситуацията. Начин, който му позволяваше да запази самообладание. „Морзан може и да е мой създател, но той не ми е баща. Гароу ми беше баща. Той ме отгледа. Той ме научи как да бъда добър, почтен и съвестен. Аз съм това, което съм, заради него. Дори Бром и Оромис са ми повече бащи от Морзан. А истинският ми брат е Роран — не Муртаг!“

Ерагон кимна, решен да запази тази истина. Досега не бе приемал напълно Гароу за свой баща. И въпреки че чичо му вече беше мъртъв, проникновението го успокои и му донесе утехата, с която можеше да приеми разкритието за Морзан.

— Помъдрял си — отбеляза Сапфира.

— Помъдрял? — той поклати глава. — Не, просто се научих да мисля. Оромис ми даде поне това. — После избърса мръсотията от лицето на млад знаменосец, провери дали наистина е мъртъв, след което се изправи и примижа от болката в мускулите си. — Осъзнаваш, надявам се, че Бром не може да не е знаел за това. Скрил се е в Карвахол и е чакал да се излюпиш?… Искал е да държи сина на врага си под око. — Неприятно му беше да мисли, че Бром е гледал на него като на заплаха. — И е бил прав. Виж какво се случи с мен!