Кристофър Паолини - Първородният

Изминаха две минути…

Накрая се олюля, напълно изчерпан, и освободи магията миг преди да изпадне в безсъзнание и да потъне в бездната.

Преди се боеше, но само защото си мислеше, че може да се провали. Сега го беше страх, защото не знаеше на какво е способен Муртаг.

— Не можеш да се бориш с мен — каза другият Ездач. — Никой не може, освен Галбаторикс.

Той пристъпи към Ерагон и насочи меча си към врата му, пробождайки леко кожата. Ерагон устоя на импулса да се отдръпне.

— Толкова е лесно да те отведа в Уру’баен.

Младежът се вгледа дълбоко в очите на някогашния си другар.

— Недей. Пусни ме.

— Току-що се опита да ме убиеш.

— И ти щеше да сториш същото на мое място. — Тъй като Муртаг не отвърна нищо и лицето му остана безизразно, Ерагон продължи: — Ние бяхме приятели. Бихме се рамо до рамо. Каквото и да ти е сторил Галбаторикс, не може да си забравил… Ако направиш това, Муртаг, ще си загубен завинаги.

Муртаг потъна в мълчание. Единственият звук наоколо идваше от крясъците и трясъка на сражаващите се армии. По врата на Ерагон капеше кръв от драскотината. Сапфира размахваше опашка в безсилната си ярост.

Накрая Муртаг каза:

— Наредено ми беше да се опитам да те заловя заедно с нея. — Той млъкна за миг: — Опитах се… Погрижи се да не се срещнем отново. Галбаторикс ще ме накара да му дам допълнителни клетви на древния език, които ще ми попречат да бъда толкова милостив следващия път. — Той снижи меча си.

— Постъпваш правилно — каза Ерагон. Той се опита да отстъпи, но заклинанието все още го държеше.

— Може би. Но преди да те пусна…

Муртаг се пресегна и изтръгна Зар’рок от юмрука на Ерагон, а после разкопча червената му ножница от колана на Белот Мъдрия.

— Ако съм се превърнал в баща си, трябва да имам и неговия меч. Торн е мой дракон и ще бъде трън 12 12 Thorn (англ.) — трън. — Б.пр. за всичките ни врагове. Така че е редно аз да нося меча Страдание . Страдание и трън, добра комбинация. Освен това Зар’рок принадлежи на най-големия син на Морзан, а не на най-малкия. Мой е по рождено право.

В стомаха на Ерагон се отвори студена бездна. „Не е възможно“.

На лицето на Муртаг се изписа зла усмивка.

— Никога не съм ти казвал името на майка си, нали? А ти не ми каза това на твоята. Ще го изрека сега: Селена. Селена е моята майка, а също и твоята. Морзан е нашият баща. Близнаците откриха връзката, докато се ровеха в мозъка ти. Повярвай, Галбаторикс бе много заинтересуван от тази информация.

— Лъжеш! — извика Ерагон. Не можеше да понесе мисълта да се окаже син на Морзан. „Дали Бром е знаел? Дали Оромис знае?… Защо не са ми казали?“ Тогава той си спомни предсказанието на Анджела, че някой от собственото му семейство ще го предаде. „Оказа се права“.

Муртаг просто поклати глава и повтори думите си на древния език, а после прошепна в ухото на Ерагон:

— Ние с теб сме еднакви, братко. Една кръв! Огледални образи! И не можеш да го отречеш.

— Грешиш — изръмжа младежът и поднови борбата си с магията. — Изобщо не си приличаме. Аз вече нямам белег на гърба си.

Муртаг отскочи назад, като ударен през лицето, и изражението му се вкамени. Той вдигна Зар’рок пред гърдите си.

— Така да бъде. Взимам наследството си, братко. Сбогом!

После той взе шлема си от земята и се качи на гърба на Торн. Не погледна повече към Ерагон. Драконът клекна, разпери криле и отлетя, насочвайки се на север. Чак когато се изгуби отвъд хоризонта, магията пусна Ерагон и Сапфира. Ноктите й изтракаха върху камъка, когато се приземи. Тя допълзя до Ерагон и докосна с муцуна ръката му.

— Добре ли си, малки мой?

— Да, добре съм.

Но не беше и тя го знаеше.

Той отиде до ръба на платото и огледа Пламтящите равнини и резултата от битката, която явно беше приключила. Със смъртта на Близнаците Варден и джуджетата си възвърнаха завзетите територии. Малко по малко притиснаха групите объркани войници и ги изтласкаха през реката към земите, от които бяха дошли.

Макар и мнозинството от силите й да бе останало непокътнато, Империята би отбой, без съмнение, за да се прегрупира и подготви за нов опит да нахлуе в Сурда. Полето бе осеяно с трупове. Мъртви хора и джуджета, които можеха да населят цял град. Гъст, черен пушек се стелеше над телата на падналите и се сливаше с дима от кратерите.

Сега, когато боят бе приключил, дойде часът на ястребите и орлите, гарваните и враните. Те се спуснаха като пелена над бойното поле и започнаха своя кървав пир.