Реймънд Фийст - Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона

— Предай: целта са онези със стълбите. Със стрелците ще се оправяме после.

Войниците от двете му страни предадоха заповедта и крондорските стрелци скочиха и пуснаха залп по носачите на стълби. Те се снишиха, а към стените полетя нов дъжд от стрели. Даш изтича до вътрешния ръб на стената и извика на полицаите долу:

— Патрулите да действат. Все още могат да се опитат през каналите.

После се върна на мястото си. До него притича един гвардеец и докладва:

— Намерихме шпионина, сър.

— Кой беше?

— Един чиновник. Амес. Влезе в дежурното и ни каза, че сте заповядали всички да отидат при портата.

— Къде е?

— Умря — каза гвардеецът. — Беше един от ония, които се опитаха да отворят Южната порта, и умря в битката.

Даш кимна и си отбеляза наум да не допуска повече дворцов служител или чиновник да стои на мястото си без щателно разследване. Периодът, в който принцът пребиваваше в Даркмоор, а Даш ръководеше прехода от властта на Дуко до връщането на Патрик бе минал твърде небрежно. Малар и други агенти много лесно бяха успели да се внедрят в двореца.

Което също така означаваше, че Кеш е планирал офанзивата дълго преди примирието, сключено в Даркмоор предната година.

Даш сдържаше гнева си запушен като в бутилка, отчаянието и непреодолимия си яд заради смъртта на Трина, както и заради щурма на града. Беше се заклел, че ако кешийците преодолеят стената, лично ще избие повече врагове от всеки друг мъж в града.

А ако градът оцелееше, щеше да се погрижи обещанието към Трина да не се окаже дадено напразно.

Кацнаха на една поляна на няколко мили от града. Пъг се олюля, след като се смъкна от драконовия гръб, и седна на тревата.

Миранда седна до мъжа си и го попита:

— Добре ли си?

— Просто ми се зави свят — отвърна Пъг.

— Сега къде? — попита Томас.

— На много места — каза Накор. — И не всички заедно. — Обърна се към Томас. — Ти защо не помолиш приятелката си да те отнесе до вкъщи при жена ти? Все още имаме доста работа, но можеш да се върнеш, след като знаеш, че си спестил на Елвандар и обитателите му няколко проблема за в близко бъдеще.

— Първо бих искал да чуя няколко неща — каза Томас.

— Да — каза Миранда. — Какво беше онова същество?

— Нямам никакво познание за нещо подобно — каза Томас. — Въпреки че спомените, които съм наследил от Ашен-Шугар, са доста изчерпателни.

— Това е защото никой валхеру не се е натъквал на нещо подобно на Залтаис — каза Накор и седна на тревата до Пъг. — Главно защото той изобщо не е същество.

— Не е същество? — сбърчи вежди Миранда. — Би ли се опитал просто да обясниш, вместо обичайните увъртания?

Накор се усмихна.

— Точно в този момент ми напомняш за майка си, добрите й страни.

— А имало ли е такива? — каза Миранда с тънко прикрито презрение.

С възможно най-унесения тон, който някой от тях изобщо бе чувал от него, Накор отвърна:

— Да, имаше някога, но беше много отдавна.

— Та какво за Залтаис? — попита Пъг.

— Фадавах е бил подмамен да приложи тъмна магия от своя съветник Кахил — каза Накор. — Смятам, че Кахил е стоял зад всичко, което стана в Новиндус от самото начало. Самият той е бил пионка, инструмент на пантатийците, които са му оставили някаква степен на свобода, и той я е използвал, за да си създаде позиция, от която да може да манипулира други… — Помълча, след което продължи: — Също както Йорна стана лейди Кловис и овладя Върховния господар и Даакон преди години. Кахил е бил до Фадавах от самото начало. Избегна унищожението и продължи да го съветва и… е, предполагам, че той е убедил Фадавах да се обърне към същите сили, които унищожиха Изумрудената кралица и демонския крал. Служил е на онази сила, която не споменаваме, и като повечето слуги на Безименния, дори не е знаел, че й служи… просто е бил тласкан.

— А Залтаис? — настоя Миранда. — Какво имаше предвид като каза, че той не е същество?

— Той не беше от тази реалност, при това в по-голяма степен от демоните или ужасите. Беше нещо от Седмия кръг на Ада.

— Но какво беше все пак? — попита Пъг.

— Беше мисъл, може би сън.

— Мисъл? — учуди се Томас.

— А когато погледнах в разлома? — попита Пъг.

— Видял си ума на един бог.

— Не разбирам — каза Пъг.

Накор го потупа по рамото.

— След неколкостотин години ще разбереш. Засега си представи, че един бог е спал и е сънувал, и в този свой сън си е представил как едно дребно същество изрича името му и като го прави, се превръща в негов инструмент. В този сън въпросният инструмент предизвиква хаос, призовава го и той праща Ангела на отчаянието в отговор на призива. И Ангелът послужи на инструмента.