Реймънд Фийст - Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона

— Генерале, тези части в момента не са под моя команда — каза Патрик. — Явно са дошли да освободят Крондор и не знаят за примирието. Свободен сте да се върнете при хората си.

Генералът се поклони и се обърна да напусне, но Пъг каза:

— Не!

— Какво? — попитаха едновременно и принцът, и генералът.

Пъг заяви:

— Това ще приключи веднага!

След което изчезна.

Накор, който стоеше в ъгъла до Миранда, каза:

— За уморен човек като него се справя добре, нали?

— Да — съгласи се Миранда с усмивка.

Пъг се появи в самия център на бойното поле и видя, че фургоните на обоза горят в тила на кешийския фронт и че конен ескадрон напада по крайбрежния път от север.

Издигна се на сто стъпки над бойното поле, плесна с ръце и гръмотевичен тътен разтърси онези долу; някои ездачи, които се оказаха точно под него, изпопадаха от седлата си.

Мъжете вдигнаха очи и видяха, че един човек се носи във въздуха. И от този човек изригна ярка мълния — златно сияние, по-ярко от самото слънце. Гласът му стигна до всеки един; все едно че стоеше до тях:

— Това да спре веднага!

И с махване на ръката изпрати сила през въздуха — вълна, която видимо го изкриви. Вълната порази конете, събори ги и още конници нападаха на земята.

Всички побягнаха.

Джими гледаше прадядо си високо във въздуха.

Гласът на Пъг прокънтя отново:

— Това да спре веднага.

След което Пъг изчезна.

Накор каза:

— Е, поне ги накара да спрат боя за малко.

Тримата седяха в опразнената зала в двореца, след като принцът се беше оттеглил, а кешийският генерал се бе върнал при армията си.

— Ще ги накарам да спрат завинаги — каза Пъг.

— Иначе? — попита Миранда.

— Втръснали са ми убийствата — каза Пъг. — Втръснала ми е разрухата. Но повече от всичко друго ми омръзна тази безумна глупост, която виждам навсякъде. — Пъг мислеше за загубите от войната, които бе преживял, от приятеля от детинството си Роланд и лорд Боррик до Оуен Грейлок, човек, когото не познаваше добре, но който му бе допаднал от зимата, прекарана в Даркмоор. — Твърде много добри мъже. И твърде много невинни. Не може да продължава така. Ако потрябва… Не знам, но ако потрябва да вдигна стена между двете армии, ще го направя.

— Ще измислиш нещо — каза Накор. — Когато принцът и генералът се успокоят, можеш да им кажеш каквото искаш.

— Кога ще се срещнат пак? — попита Миранда.

— Утре по обед.

— Добре — каза Накор. — Това ми дава време да разбера дали това, което мисля, че е станало, е станало.

— Пак ставаш загадъчен — каза Миранда.

Накор се усмихна.

— Елате и вижте. Ще вземем нещо за ядене.

Изведе ги от залата, а после и извън двореца покрай стражите — те бяха неспокойни; не знаеха дали няма скоро да им се наложи отново да се върнат на стените и ужасната битка отново да започне.

Щом напуснаха двореца, видяха, че през Южната порта влизат конници. В челото им Пъг забеляза другия си внук и му махна.

Джими приближи.

— Голямо представление, Пъг. — Той се ухили и сърцето на Пъг леко се сви, щом за кой ли път видя усмивката на Гамина. — Ти спаси живота на много мои хора. Благодаря.

— Радвам се, че и ти си сред облагодетелстваните — каза Пъг.

— А Даш?

— Вътре е, жив е и докато Патрик не си възвърне силите, командва града.

Джими се засмя.

— Не знам защо си мисля, че не му харесва особено.

— Иди да го видиш — каза Пъг. — Ние отиваме в храма на Накор и ще се върнем утре сутринта. Имаме обща среща утре по обед, за да приключим с тази глупост.

— Ще съм повече от доволен — отвърна Джими. — Дуко е великолепен и успя да опази Юга, въпреки тази кешийска авантюра, но пострадахме лошо по двете граници, а нямам представа как са нещата в Севера.

— Онази война също свърши.

— Радвам се да го чуя, прадядо. Ще се видим сутринта.

— Да вървим — подкани ги Накор. — Искам да видя какво е станало.

Забързаха през града, който плахо се връщаше към нормалния живот. При толкова малко хора навън, стигнаха бързо Храмовия квартал.

Извън шатрата нямаше никой, но щом влязоха, видяха насядала по пода тълпа. Алийта също седеше на пода, вместо да се рее във въздуха, и светлината около нея беше изчезнала. Изчезнала беше и злокобната чернилка под нея.

Доминик притича към тях и каза:

— Накор! Радвам се, че те виждам.

— Кога стана това? — попита Накор.

— Преди няколко часа. В един момент летеше във въздуха, а в следващия чернотата отдолу изчезна, сякаш бе засмукана през някаква дупка, и тя леко се спусна на земята, отвори очи и започна да говори.