Реймънд Фийст - Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона

Пъг и останалите обърнаха внимание на онова, което говореше жената, и изведнъж Накор възкликна:

— Гласът й е различен.

Пъг не знаеше как е звучал преди гласът на младата жена, но разбираше, че не е могъл да има нищо общо с това, което чуваше сега, защото гласът й беше магически. Тих и в същото време лесен за чуване, стига човек малко да се вслуша: музикален глас.

— Какво казва? — попита Миранда.

— Откакто се събуди, говори за природата на доброто — каза Доминик. Погледна Накор. — Когато започна отначало този храм и ни каза какво се каниш да направиш, бях скептичен, но разбирах, че трябва да опитаме. Но това, което виждам сега пред нас, е живо доказателство, че е трябвало силата на Ишап да бъде споделена с Ордена на Арч-Индар, защото тук, пред нас, седи жив аватар на Богинята.

Накор се засмя.

— Изобщо не е толкова грандиозно. Елате. — Преведе ги през насядалата тълпа и застана пред младата жена. Тя не му обърна внимание и продължи да говори. Накор приклекна и я погледна в очите. — Повтаря ли се? — попита той.

— Ами, да, така мисля — отвърна Доминик.

— Някой записва ли какво казва?

Шо Пи, който седеше встрани, отвърна:

— Накарах двама послушници да записват думите й, учителю. Това е началото на третото повторение на урока, който ни предава.

— Добре, защото огладнява и се уморява. — Сложи ръка на рамото й и речта й се забави.

Тя примигна, очите й сякаш се фокусираха, после погледна Накор и попита:

— Какво?

Този път гласът й беше различен, какъвто можеше да се очаква от смъртна жена на нейната възраст, без онова вълшебство, което допреди малко го правеше чудно омаен.

— Ти спеше — каза Накор. — Защо не похапнеш нещо? Ще поговорим по-късно.

Момичето се надигна и каза:

— Ох, колко съм вкочанена. Сигурно доста време съм седяла така.

— Всъщност две седмици.

— Седмици! — изуми се Алийта. — Не говориш сериозно.

— Ще ти обясня по-късно. Сега се нахрани и поспи.

След като тя си отиде, Доминик каза:

— Ако не е аватар, какво е?

Накор се ухили.

— Сън. — Погледна Пъг и Миранда и добави: — Чудесен сън.

Миранда възрази:

— Но Накор, тя си е тук. Залтаис изчезна.

Накор кимна.

— Той беше нещо от ума на онзи друг свят, проектиран в този. Алийта е нормална жена, но нещо се е пресегнало през световете, за да я докосне да задържи чернотата.

— Какво беше оная чернота? — попита Доминик.

— Много лош сън. Ще обясня на вечеря. Да намерим нещо за хапване.

— Добре. Имаме храна в кухнята.

Докато вървяха, Накор каза:

— Между другото, трябва да направя някои промени тук.

— Какви? — попита Доминик.

— Първо, трябва да уведомиш ишапийците, че вече не си член на техния орден.

— Какво?

Накор го прегърна през рамото.

— Ти изглеждаш много млад, но знам, че си стар като мен, Доминик. Пъг ми е разправял за времето, когато двамата с него сте отишли в цуранския свят. Знам, че си виждал много неща. Шо Пи ей там е идеалният избор да учи младите монаси как да бъдат монаси, но ти си този, който трябва да учи Алийта.

— На какво да я уча? — попита Доминик.

— Как да бъде Върховна жрица на Ордена на Арч-Индар, разбира се.

— Върховна жрица? Това момиче?

— „Това момиче?“ — повтори Накор. — Само допреди малко беше аватар на Богинята, нали?

Миранда се засмя, а Пъг я прегърна през раменете. За пръв път от толкова време и на него му се смееше.

— Можем само да допуснем, че Субаи се е добрал до магьосника — каза Ерик. — Според всички донесения те просто са спрели сраженията навсякъде, по същото време, когато всички мъртъвци изпопадаха.

— Слава на боговете за това — каза граф Ричард.

— Все пак съжалявам, че нямам конница — каза замислено Ерик. — Имам чувството, че можем да вкараме хора в Илит без големи неприятности.

— Е, изпрати една пехотна част и да видим докъде ще стигнат.

Ерик се усмихна.

— Вече го направих. И изпращам Акий с хадатците му през хълмовете към Ябон.

— Смяташ ли, че изобщо някога ще разберем какво точно е станало?

Ерик поклати глава.

— Вероятно не. Бил съм в битки, в които все още не знам какво точно е станало. Сигурно за този бой ще прочетем повече донесения, отколкото би ни се искало, аз самият също ще напиша няколко, но честно казано, представа нямам какво всъщност се случи. Допреди минута се мъчехме да отбием армия от мъртъвци и обезумели убийци, а в следващия миг мъртъвците изпопадаха, а убийците взеха да се въртят насам-натам с увиснали ченета и съвсем обезумели. Никога не съм чувал една толкова безнадеждна битка да приключи толкова лесно само за секунда. — Умореният млад капитан въздъхна. — Но честно казано, не ме и интересува, след като боевете спряха.