Реймънд Фийст - Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона

Миранда приложи по-пряк метод — просто се опита да изгори съществото, като прати срещу него могъщо заклинание за пламъци и нажежен до бяло взрив от енергия, която грееше толкова ярко, че можеше да ослепи всеки, който погледне пламъка.

Залтаис се загърчи сред пламъка, забравил за собствената си магия.

Томас заобиколи горящото същество, отиде при коленичилия Пъг и му помогна да се изправи.

Пламъкът изведнъж угасна, но в този момент ги догони Накор.

— Бързо! Отнесете го до ямата!

Съществото се издуваше и се пържеше в собствения си сос, черупката се беше разпукала на няколко места. Томас грабна единия му крайник и го повлече към голямата врата на сградата и после — до ямата.

И тогава, със силен трясък, хитиновата външна обвивка се счупи и те видяха нещо, което се гърчеше вътре. Черупката се раздвои и от нея изпълзя нещо, подобно на гигантски червей.

— Нямам сила да го изгоря пак — каза Миранда.

— Няма нужда — отвърна Накор. — Хвърлете го в ямата!

Томас нападна съществото, все още наполовина заклещено в димящата черупка на насекомото. Фрасна го с все сила с щита и Залтаис залитна, като повлече със себе си и черупката.

Съществото нададе писък, който направо ги оглуши и накара Томас да залитне, но той се съвзе и отново го удари и го отблъсна, вече само на десетина стъпки от зейналия отвор на ямата.

Залтаис замаха панически с опашка — мъчеше се да се измъкне от тялото на насекомото. Томас го изрита в гърдите и тялото на насекомото бавно се плъзна към ямата.

Пъг отри очите си с длан — главата му вече не кънтеше — и изрече съвсем просто заклинание, което предизвика най-обикновен въздушен удар, но достатъчно силен, за да ти счупи ребрата. Съществото политна назад и загуби равновесие.

Пред очите им от горната част на червея изникнаха ръце и замахаха отчаяно.

— Айде стига! — викна Накор, изтича напред, вдигнал тоягата си и го удари с всичка сила.

С писък, който можеше да им скъса тъпанчетата, Залтаис падна в ямата.

Миранда падна на колене, Пъг също. Томас приложи цялата сила на волята си, за да остане прав, а Накор стискаше тоягата си, сякаш тя беше единственото нещо, което го бе опазило жив.

После звукът заглъхна и Накор каза:

— Трябва да запечатате ямата!

— Как? — попита Пъг. — Никога не съм виждал такова нещо.

— Виждал си — отвърна Накор. — Просто не го разпознаваш!

Пъг вдиша дълбоко и приложи последните си остатъци енергия, за да изследва ямата.

— Но това е разлом! — възкликна той.

— Да — каза Накор. — Но не като онези, които познаваш.

— Как разбра? — попита Миранда.

— Ще ти обясня по-късно — каза Накор. — Сега трябва да го затворите.

Полъхна лек ветрец и Миранда каза:

— Усетихте ли?

— Да — отвърна Томас. — Обикновено не усещам вятър вътре в сграда.

— Нещо се опитва да премине! — извика Накор.

— Трябва ми помощ! — каза Пъг.

— Какво ще правим? — попита Миранда.

— Дай ми толкова сила, колкото можеш! — извика Пъг, затвори очи и остави ума си да навлезе в разлома. Усети енергиите и отново бе поразен от потискащото чувство за неведомо зло. Но все пак съществуваше някаква схема и колкото и непозната да беше тя, след като я осъзна, той можеше да я проучи, а с проучването в съзнанието му се оформи целостта й. — Хванах го! — каза той.

Умът му призова цялото познание, което бе придобил като Велик на Келеуан, след като бе проучил толкова разломи и тяхното естество. Естеството на разлома беше такова, че Пъг можеше или да приложи повече сила, за да го затвори, отколкото беше приложена, за да се отвори, или да потисне силата, приложена, за да се отвори. Той избра втория метод, защото енергията му беше твърде малко, за да пробва първия. Освен това имаше чувството, че дори да е в най-добрата си форма, този избор може да не е по силите му. Изпрати една нишка енергия, която се плъзна напред и захапа източника на разлома.

Изведнъж от другата страна на разлома се появи присъствие. Беше огромно и невъобразимо могъщо, дестилат от омраза и зло, толкова чист, че можеше да заличи всяко човешко разбиране. Част от ума на Пъг се сви на кълбо и не му се искаше нищо друго, освен да рухне на пода и да застене, както беше направил Фадавах. Но духовната му дисциплина надделя и той остана прав въпреки ужаса, обладал разсъдъка му.

Каквото и да беше, то започна да търси. Знаеше, че Пъг е някъде наблизо, но не знаеше къде точно. Пъг усети как отвътре се надига някаква припряност, докато се мъчеше да разплете матрицата, отворила разлома, защото разбираше, че ако това същество го намери, ще бъде загубен завинаги.