Реймънд Фийст - Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона

— Станали са неща, които са надминали и най-амбициозните ти мечти. Разбираш ли поне колко опасна игра си играла?

Мъжът отвърна вяло:

— Да, Накор. — После очите му светнаха и той каза: — Но нали знаеш, че си съм си такава.

Накор стана и подаде ръка на Кахил да се изправи.

— А Фадавах?

— Беше луд. Умът му съвсем го нямаше. Мислех да изградя оръжие, магическа машина, която да създаде армия от мъртъвци… толкова много се търкалят наоколо… и тя го направи, но освен това доведе Залтаис от ямата. Това не го очаквах. Фадавах можеше да я контролира, поне за известно време, но аз — не. Аз бях между чука и наковалнята. Бях готова да се отърва от Фадавах, след като Кралството бъде победено и задържа целия Ябон, но със Залтаис нямаше как да го постигна.

— Никога не си си давала сметка за последствията, Йорна.

— Кахил, моля.

— Харесва ли ти да си мъж този път?

— Понякога е полезно. Но ми липсва предишното тяло. То беше много по-красиво. — Съществото, което някога беше било съпругата на Накор, лейди Кловис и Изумрудената кралица, го изгледа и добави: — А ти от доста време използваш това тяло. Поизхабил си го.

— Харесва си ми — каза Накор. — С него съм се родил. Само сменям името от време на време. — Посочи вратата, през която бяха излезли приятелите му. — Видя ли дъщеря си?

— Това Миранда ли беше? — каза Кахил. — Богове!

Накор се ухили.

— Другият беше съпругът й.

— Имаш ли внучета?

— Още не. — Накор отново стана сериозен. — Знаеш ли, ти стигна толкова далече по пътя на злото, че едва си спомням какво беше някога. Суетно момиченце, но не по-лоша от много други. Но твърде дълго време си прекарала с тъмни сили. Дори не си даваш сметка какво си направила, нали? Представа нямаш кой всъщност контролира съдбата ти.

— Аз контролирам съдбата си!

— О, суетна жено. Ти си само жалък инструмент в ръцете на сила, далеч по-голяма от въображението ти. Той спечели душата ти толкова отдавна, че изобщо не можеш да бъдеш спасена. Можеш само да идеш при него за мъчението, което пази за своята пропаднала слугиня. Нали знаеш какво трябва да направя?

— Знам какво трябва да се опиташ да направиш — каза Кахил и отстъпи назад.

— Твоята суета едва не унищожи тоя свят. Алчната ти страст за вечна младост и красота те накара да унищожиш цели народи. Не може да ти се позволи да продължиш.

— Значи най-после ще се опиташ да ме убиеш? Ще ти струва повечко от едно чукване по главата, за да отървеш тази вселена от мен. Не ти мен, аз тебе ще убия.

Кахил подхвана някакво заклинание, но преди да го довърши, Накор го удари с тоягата през лицето. Бившата Изумрудена кралица, сега в мъжко тяло, залитна и не можа да си довърши заклинанието. Накор вдигна тоягата и към Кахил изригна бяла мълния. Той замръзна слисан и от устата му излезе тъжен стон. Стонът постепенно заглъхна и тялото започна да губи контури, стана бледо, после мъгляво и накрая прозрачно. Когато съвсем изчезна, звукът престана и Кахил вече го нямаше.

— Трябваше да го направя още преди сто години, но тогава не знаех как — каза Накор тъжно.

Задържа се за миг, за да осмисли всичко, след което се обърна и побърза да настигне другите. Битката нямаше да свърши, докато не запечатаха Залтаис.

Миранда махна с ръка, светъл дъжд от искри се изсипа от дланта й и заля войниците, които продължаваха да се мотаят край градските порти. Почнаха да ги жилят и те побягнаха.

— Не е много опасно — каза тя, — но е впечатляващо. — Погледна през рамо и видя, че Томас се мъчи, въпреки впечатляващата си сила, да задържи Залтаис на рамото си. Пъг не можеше да направи нищо освен да се мотае зад тях.

Щом излязоха през градските порти и наближиха сградата, покриваща ямата, мятащият се Залтаис се изхлузи от рамото на Томас, тупна на земята и се загърчи.

— Заклинанието ми отслабва! — каза Миранда.

Изведнъж пурпурните ленти се пръснаха във всички посоки. Насекомоподобната твар се надигна и замахна с острата си като бръснач ръка. Томас срещна удара с меча и се чу грохот на стомана в стомана.

Яркооранжева светлина окъпа Залтаис и съществото се стегна за нов удар.

— Готви заклинание! — извика Миранда.

Пъг замълви могъщо слово, което трябваше да му помогне да улови магията на съществото. Но вместо това заслепяваща болка прониза главата му и той падна на колене.

Стисна с две ръце главата си и по лицето му закапаха сълзи. Той се мъчеше да си поеме дъх. Образите и чувствата, които нахлуха в ума му, бяха толкова странни, че не можеха да предизвикат нищо друго освен болка. Заклинанието, което беше приложил, трябваше да проучи естеството на незнайното същество и да му противодейства, но дори еманациите на Властелина на ужаса, появили се под Сетанон, и на демонските крале Джакан и Маарг бяха сравнително познати в сравнение с това, което изпитваше сега.