Реймънд Фийст - Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона

Изкачиха се по широки стъпала до внушителна дъбова врата. Томас бутна крилата, запиращият лост отзад, дебел колкото мъжка ръка, се прекърши и вратата се разтвори с трясък.

Преди да прекрачат прага Накор предупреди:

— Внимавайте! Това място е средище на сила.

— Усещам — каза Томас. — Някакво непознато усещане, нещо, каквото нито един валхеру не е срещал.

— Това говори нещо — отбеляза Пъг. — Щом един Господар на дракони не е срещал онова, което е зад тази врата… — Той затвори очи и съсредоточи сетивата си. На входа беше поставена магическа преграда: ако го бяха прекрачили, щеше да ги изпепели. Пъг бързо установи естеството й и я изключи. — Вече е безопасно, можем да минем.

С изваден меч и щит пред себе си, Томас влезе пръв. Пъг го последва с Миранда и Накор.

Щом пристъпиха в старата зала, все едно че влязоха в друг свят. Залата вонеше на смърт, подът беше покрит със засъхнали локви кръв. Черепи и кости се търкаляха из помещението, бледосива мъгла затъмняваше въздуха. В скобите по стените горяха факли с мъртвешки червена светлина, сякаш нещо беше изсмукало светлика от пламъците им.

От двете страни на огромната зала стояха мъже, които не приличаха на човешки същества. Очите им сияеха огненочервено като рубини, а мускулите им бяха неестествено големи и изпъваха кожата. Лицата на всички, сгърчени в гримаси на безумие, бяха покрити с грозни белези. Някои потръпваха, от зейналите уста на други капеше слюнка, а горната част на телата на всички беше покрита с татуировки. Някои стискаха в ръце брадви, други носеха мечове и кръгли щитове.

Изглеждаха готови да нападнат, но като че ли очакваха нещо. Големите сводести прозорци на помещението бяха боядисани в червено и черно и пропускаха съвсем бледа светлина отвън. Руните по тях бяха неразгадаеми и ужасяващи.

Накор заоглежда прозорците и прошепна:

— Сбъркани са.

— Какво искаш да кажеш? — попита Миранда.

— Този, който ги е изрисувал, се опитва да направи нещо много лошо. Но не го е направил правилно.

— Откъде знаеш? — попита Томас. Стискаше меча и поглеждаше ту наляво, ту надясно, докато бавно вървяха към центъра на залата.

— Толкова години спах с Кодекса на Водар-Хоспур под главата… спомням си неща, когато не ми е нужно да знам. Ако се замислях много над тях, сигурно щях да се побъркам.

Прекосиха залата и се озоваха пред една фигура от дясната страна на баронския трон, която ги накара да се заковат на място. Определено не беше човешко същество. Грубо наподобяваше на човек, макар че кожата му беше с бледосинкав оттенък. На гърба му стърчаха големи криле с яркобели пера. От лявата страна на трона стоеше мъж, облечен в черен халат с извезани по него руни. На врата си носеше сребърен нашийник.

На самия трон седеше стар воин, все още силен, въпреки възрастта си. Посребрената му коса бе подстригана късо, макар че беше оставил в средата дълъг кичур, обичаен за хората, избрали да служат на тъмни сили. А по бузите му ясно се открояваха ритуални белези.

Той изгледа с тревога натрапниците и каза:

— Един от вас трябва да е магьосникът Пъг.

Пъг пристъпи напред и каза:

— Аз съм Пъг.

— Бях предупреден, че рано или късно ще ме обезпокоиш.

— Ти си генерал Фадавах — каза Пъг.

— Крал Фадавах! — изръмжа мъжът с гняв, който не можа да скрие страха му.

— Точно твоята претенция за тази титла е в основата на дискусията ни — намеси се Накор.

Очите на Фадавах се извърнаха към Томас:

— А този кой е?

— Аз съм Томас — каза Томас. — Бойният вожд на Елвандар.

Съществото отляво на Фадавах се усмихна. Чертите му бяха жестоки и зли, макар и смайващо красиви, и два пъти по-ужасни тъкмо заради красотата: високо чело, обкръжено със златни къдрици и прав, царствен нос. Устните бяха пълни, чувствени, а очите — светлосини. Тялото му бе мощно, с големи мускули, и макар да стоеше неподвижно, от него се излъчваше смъртна опасност.

А после заговори и залата се изпълни с отчаяние при всяка изречена дума.

— Валхеру! — Съществото пристъпи напред и каза: — Стойте настрана, ваше величество.

Фадавах се надигна и пристъпи зад другия, който следеше сцената мълчаливо.

Съществото пристъпи пред Томас и смехът му прогърмя.

— Отдавна жадувам да срещна някой от Драконовата орда.

И изведнъж замахна с голия си юмрук и удари щита на Томас. Томас отхвърча назад през залата и десетките, стояли неподвижно до този момент стражи, наскачаха.

Миранда реагира преди Накор или Пъг. Завъртя се в пълен кръг, изпънала длан надолу и изрече магическа дума: от дланта й излетя диамант от енергия, изсвистя във въздуха и се удари в стената зад един от воините. Рикошира от стената, удари друг воин по гърба и го преряза на две като тънък нож, прерязващ масло. Магическото острие полетя из залата и Миранда извика на Томас: