Реймънд Фийст - Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона

— Ако получим амнистия, на следващия ден се връщаме по улиците, повечето от нас започват отново да нарушават законите и се връщаме в самото начало. Имало е само един Джими Ръчицата, комуто се случило един принц да подаде ръка и да го издигне до висините.

Трина стисна рамото на Даш.

— Не разбираш ли? Ако дядо ти не е бил спасил принца в онази нощ преди толкова години, е щял да изкара целия си живот с тези хора. Може би той сега щеше да лежи на онова легло вместо брат си. А ти може би щеше да си ей там, с другите мъже, да мислиш как да оцелееш в предстоящата война, как да намериш храна и да избегнеш белезниците на шерифа, вместо да си шериф. Ти си благородник просто заради каприза на съдбата, Даш.

Тя го погледна в очите, а после го целуна дълго и силно.

— Трябва да обещаеш нещо, Даш. Дай ми едно обещание и ще направя всичко, за което ме молиш.

— Какво обещание?

— Трябва да ги спасиш. Всички.

— Да ги спася?

— Трябва да се погрижиш да бъдат нахранени, облечени, на топло и сухо, далече от всякаква опасност.

— О, Трина, защо не ме помолиш да преместя града?

Тя го целуна отново.

— Никога не съм изпитвала към някой мъж това, което изпитвам към теб — прошепна му. — Може би след всички тези години най-после се държа като побъркано от любов момиче. Може би в глупавите си сънища се виждам как живея в лукс, като жена на благородник. Може би утре ще съм мъртва.

Замълча за момент, после продължи:

— Но щом ще се бием за Крондор, тогава трябва да спасиш всички ни. Това е сделката, а не някаква безсмислена амнистия. Трябва да се грижиш за Шегаджиите. Това е обещанието.

Той я изгледа продължително, сякаш искаше да запомни всяка черта на лицето й. Накрая каза:

— Обещавам.

Тя го погледна и от очите й се отрони по една сълза.

— Сделката е сключена — каза Трина. — Какво искаш да направим?

Даш й каза, след което останаха още малко заедно. После той се откъсна от нея — най-трудното нещо, което беше правил в живота си, и напусна кафенето на Барет. Знаеше, че животът му никога вече няма да е същият.

В сърцето си Даш знаеше, че е дал обещание, което е невъзможно да спази. Или, ако го спазеше, щеше да измени на своята служба и дълг.

Помъчи се да се убеди, че го е изисквала спешността на момента, че на първо място стои спасяването на града и че ако Крондор падне и всички загинат, обещанието бездруго няма да означава нищо. Но дълбоко в себе си знаеше, че никога вече няма да погледне на себе си или на всяка клетва, която е дал, по същия начин.

Ръката на Пъг се изстреля напред.

Изригна вълна от енергия, стена от движещи се сили, която изкриви въздуха и продължи напред. Стрелците видяха как стрелите им се кършат в нея миг преди тя да ги удари.

Сякаш гигантска детска ръка помете маса, отрупана с кукли. Конници издъхваха с крясъци, конете се вдигаха на задните си крака, падаха върху ездачите и цвилеха в ужас.

Пъг, Томас, Миранда и Накор закрачиха през разчистения от магията на Пъг път, през мъжете, които стенеха по земята. Един по-сърцат воин се надигна с меч в ръка и замахна към тях. Мечът на Томас изсвистя от ножницата и му взе живота преди да е направил и крачка.

Продължиха към портите на Илит.

Един от стражите при портите бе видял атаката, бе наредил да ги затворят и сега мъжете ги бутаха с все сила. Томас се приближи и без да обръща внимание на мечовете им, опря щита в лявото крило и меча си в дясното, и с мощен тласък портите полетяха навътре, като събориха мъжете, които ги подпираха.

— Жалко, че не напусна Елвандар по-рано — каза Накор.

— Е, клетвата си е клетва — каза Пъг. — До този момент той не можеше да разбере заплахата за дома си.

— Да имаш сила още не значи, че не си късоглед — каза Миранда.

— Не е късогледство — каза Пъг. — Просто различно виждане за положението.

— Сега накъде? — попита Миранда.

— Доколкото си спомням разположението на Илит — каза Накор, — право надолу по тая улица до Висок път, завой надясно и влизаме в цитаделата.

Защитниците по стената изстреляха дъжд от стрели и Пъг издигна защитна преграда.

— Тия ги забрави — каза той на Томас. — Чакат ни по-тежки проблеми.

Томас се усмихна на своя приятел от детинство и каза:

— Знам.

Закрачиха през Илит. Разрухата от окупацията се виждаше навсякъде. Някои сгради бяха възстановени, но други все още бяха пусти, вратите им се полюшваха на пантите; разбитите прозорци приличаха на мъртвешки лица.