Реймънд Фийст - Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона

Седяха в заседателната зала на принца. Даш се обърна към Маки.

— Съобщи на момчетата в затвора. Искам полицаите да пораздушат из улиците.

— За улиците добре — каза Маки. — Но под тях?

— За това ще се погрижа аз — каза Даш.

Даш се шмугна през една врата и в гърлото му се опря острие на кама.

— Махни това — изсъска той.

— Шериф Пале! — възкликна щастливо Трина. — Щеше да ми е много неприятно, ако те бях убила.

— На мен още повече — каза Даш. — Как е той?

Тя посочи с глава към ъгъла, където се бяха свили двайсетина крадци. Замириса му на кафе и храна.

— Плячкосахме кухнята, нали?

— Това е кафене — каза Трина. — Бяхме гладни. Горе имаше храна. Какво си мислеше?

Даш поклати глава.

— Вече не знам какво да мисля.

Трина отиде с него до стареца — той лежеше на едно ниско легло: бяха го използвали като носилка, за да го донесат тук — и му прошепна:

— Много е зле.

Даш коленичи до стареца, който го погледна, но не каза нищо. Само му подаде ръка и Даш я хвана и тихо каза:

— Дядо…

Старецът стисна леко ръката му. Едното му око се затвори.

— Пак заспа — каза Трина. — Понякога говори, друг път не може.

Даш стана и двамата отидоха в един по-празен ъгъл на мазето, между струпаните сандъци.

— Колко му остава? — попита Даш.

— Няколко дни, може би по-малко. Когато се оправяше от изгарянията, жрецът каза, че само силна воля или дар от някой бог може да го спаси. Оттогава знае, че този ден наближава.

Даш погледна тази странна жена, която така необяснимо го привличаше.

— Колко от вас останаха?

Тя понечи да му отвърне със сарказъм, но каза:

— Не знам. Има може би още двеста души, пръснати из града. Защо?

— Предайте им: можем да използваме всеки меч, който намерим. Кешийците ще ви продадат в робство, знаеш това.

— Ако ни намерят — отвърна Трина.

— Ако завземат града и го задържат повече от седмица, ще ви намерят.

— Може би.

— Е, всеки, който излезе с меч и се бие, ще се погрижа да му се опростят престъпленията.

— Гарантираш ли? — попита тя.

— Имаш думата ми.

— Ще предам.

— Сега имам по-спешни неща. Кешийците ни дадоха време да се предадем до утре сутринта, иначе ще щурмуват. Смятаме, че това означава, че ще се опитат да отворят една от портите през това време.

— И искаш да наблюдаваме портите и да ти съобщим?

— Нещо такова. — Пристъпи към нея и се вгледа дълбоко в очите й. — Трябва да ги забавите.

Тя се засмя.

— Искаш да кажеш, да пазим портите, докато дойдеш ти.

Той се усмихна и повтори:

— Нещо такова.

— Не мога да моля братята и сестрите ми да правят това. Ние не сме воини. Е, имаме няколко трепачи сред Шегаджиите, но повечето от нас не знаем от кой край се държи меч.

— Тогава се научете, и по-бързо — каза Даш.

— Не мога да ги помоля.

— Но можеш да им заповядаш.

Тя замълча.

— Знам, че старецът от доста време не може да дърпа конците. Ще заложа цялото си наследство, че ти си сегашният тартор.

Тя не му отговори.

— Не бих поискал нищо без честна сделка.

— Какво предлагаш?

— Дръжте портата, тази, която нападнат. Бранете я, докато успея да доведа там хората си, и ще опростя всички ви.

— Обща амнистия?

— Същото, за което се бях споразумял със стареца.

— Не е достатъчно.

— Какво още искаш? — попита Даш.

— Знаеш ли как сме се появили ние, Шегаджиите на Крондор?

— Чувал съм разкази за Шегаджиите от дядо ми, като момче.

— Но казвал ли ти е как е възникнала гилдията?

— Не — призна Даш.

— Първия водач на гилдията го наричали Досадника. Уреждал споровете между различните банди в града. Избивали сме се помежду си повече, отколкото гражданите, крадели сме един от друг повече, отколкото от гражданите. И затова са ни бесели. Досадника оправил всичко това. Започнал да урежда примирия между бандите и да организира нещата. Осигурил ни убежище и плащал откупи, за да откупува някои от нас от затвора или бесилката. Праведника поел нещата преди твоя дядо да се роди. Укрепил властта, оставена от Досадника, и превърнал гилдията в онова, което е била, когато Джими Ръчицата тичал по покривите. Малцина от нас обичат хитруването, Даш. Някои от нас обичат да трошат глави и за това за нас няма извинение. Но на повечето от нас просто им е тръгнало зле. Повечето от нас нямат къде другаде да идат.

Даш огледа мазето. Бяха се събрали мъже и жени на всякаква възраст и той си спомни разказите на дядо си за бандите „просяци“, за тичащите по улиците малки джебчии, за момичетата, работещи по кръчмите, и за всички останали.