Христо Калчев - Ликвидирайте генерала

Бъстър се изсмя пиянски:

— Мъжете остаряват или като катедрали, или като цървули. Чувал ли си тоя лаф?

— Искаш да кажеш, че съм цървул? Така ли да го разбирам?

— Ти го каза…

Бъстър отиде да пикае, наля си нова водка и се върна на мястото си.

— Спиш ли?

— Не — отговори Козела. — Болят ме очите.

— Кое от двете?

— Третото…

След дълга глътка, палене на цигара и излишни шумове Бъстър Китън каза:

— Има и трето око, Козел. Притежават го децата, лудите и артистите…

— И къде се намира шибаното ти трето око? В гъза?

— В главния мозък. Децата, лудите и разните му там художници, писатели и така нататък виждат неща, недостъпни за наемни убийци като теб и мен.

— Заеби тия пиянски брътвежи, Борисе. Никак не си падам по празното философстване.

— Не са брътвежи, Козел. Опитах да си представя как някой писател, някой дебел кабинетен плъх би описал моите мъки… И представи си, за теб лъжа, за мен истина… отвори ми се третото око. С Генерала е свършено. Открих канала на вилата.

Козела скочи:

— Сериозно.

Бъстър Китън се прекръсти в полумрака.

— Да, Козел, с него е свършено, но преди това имаме маса работа за свършване…

— Ти нямаш никаква друга работа, господин Бъстър Китън… Всичко останало е моя грижа.

Гледайки го продължително с празен поглед, Борис Китов каза:

— Трябва да се погрижа за Грета — третото му око продължаваше да бъде будно и му подсказваше, че става нещо странно…

Грета беше сама, полулуда, полунимфа, плячка и за казаците на Севгун, и за службите на прехвалената западна демокрация.

Генерал Бонев начело на официална делегация на МВР беше на посещение в Прага. В групата беше и Проданов. След официалната част в програмата беше включен коктейл, на който българите щяха да бъдат представени на висши офицери от Интерпол и аташирани легати на ЦРУ, Мосад и Интелиджънт сървиз. Присъстваше и Хакел. Беше се изтеглил в единия край на салона на хотел „Интерконтинентал“ и замислено пиеше шприца си. Проданов знаеше кой е той, знаеше повече — Хакел беше в основата на всичките му мъки. Генералът разговаряше с чешкия си колега и не беше удобно да иска съгласието му точно в този момент. Проди Неудачника, както наум наричаше сам себе си, реши да действа на своя глава, взе чаша водка и приближи Хакел.

— Носи ви се славата на добър познавач на руската култура, майор — започна мазно той. — Разбира се и на езика.

— По-скоро на кухнята — мрачно отговори Хакел. — Обожавам салянката.

Проданов се обърка за миг. Не очакваше предложение за кулинарен разговор.

— Аз съм генерал Проданов от МВР — започна да се представя той, но швейцарецът, ако беше швейцарец разбира се, го прекъсна:

— Знам.

Объркването на Проданов започна да преминава в раздразнение.

— Знам, че знаете, господин майор… Вашата всемогъща „фирма“ — натърти последната дума — знае всичко… Със сигурност обаче не знаете защо съм пред вас.

— Прав сте — кимна Хакел. — Защо?

— За да ви отправя една полумолба, полупредложение.

— Да чуя.

Проданов свали очилата си и взря мътните си, тинести очи в сините кристали на Хакел.

— Господин майор, изтеглете наемните си убийци от България!

— Аз?

— Да, вие. Изтеглете генерал Иван Милетиев — Козела и Борис Китов — Бъстър Китън и в мое лице вие имате един партньор и колега в България. Ако не ги спрете обаче, ще ги спра аз, но тогава нашата страна ще бъде за вас само географско понятие.

Проданов кимна колкото може по-учтиво, сложи очилата и се върна при колегите си.

Десет минути по-късно Хакел се измъкна „по английски“, върна се в офиса си и изпрати съобщение на Козела: „Десет дни срок за кодовата операция «Ликвидирайте Генерала!»“

Проданов дремеше в самолета за София, когато Генерала се отпусна в седалката до него.

— Спиш ли?

— Боли ме глава… Сигурно вдигам диоптъра.

— Иди да те прегледат — разсеяно каза Бонев. — Проди, оня, плешивия на коктейла… С когото разговаряше на четири очи…

Проданов го прекъсна:

— Майор Хакел от ЦРУ — централа Цюрих. Дърпа конците на наемните убийци, които те чакат в София.

Генерала мълча мрачно няколко секунди, после рязко стана. Преди да тръгне към мястото си, процеди през зъби:

— Давам ти десет дни да приключиш този екшън.

Грета скиташе безцелно по булевард „Витоша“. Беше студен, но слънчев седми януари — Ивановден и хората бяха задръстили всички платна, магазини и цветарници. Чувстваше се някаква празнична еуфория, която искрено я изненадваше. Беше прекарала Коледа и Нова година в унес, не беше почувствала нищо от празниците освен страх и обърканост и това, което наблюдаваше сега, я изпълваше и с тъга, и с някакъв глух гняв, който скоро щеше да започне да я задушава. Грета беше се научила да разпознава състоянията си и знаеше, че бързо трябва да се махне от този човешки мравуняк. Потърси някое по-тихо заведение, но в трите пъба, в които надникна, картината беше същата, само че гарнирана и с пиянска приповдигнатост. Отмина булевард „Патриарх Евтимий“, видя празен ресторант и влезе. Беше чисто, светло, топло и тихо. Грета съблече палтото си, избра една скътана под стълбите за втория етаж маса и седна. Млад келнер веднага застана пред нея.