Христо Калчев - Ликвидирайте генерала

Козела обаче познаваше мисловния диапазон на генерал Проданов.

— Тази нощ ще прекараме в един бардак… Държи го мой човек. Проданов няма нерви и утре по обяд, най-късно вечерта ще вдигне блокадата.

Проданов държа блокадата сто часа.

Вечеряха и сега пиеха ракия с печени чушки, които солташакът на Козела беше им сервирал. Под тях светеше булевард „Мария Луиза“, отдолу се навъртаха евтини проститутки и сводници, предимно цигани, от време на време полицаите минаваха на рутинни проверки и това беше всичко за три часа и десет минути сутринта на девети октомври.

Седяха на двете продънени легла, опрели гръб в стените. Мълчаха. Не че нямаше какво да си кажат точно те двамата, но въпреки това мълчаха много дълго.

— Грета в България ли е? — по някое време наруши тишината Козела.

— Да. В Брестница… родното село на Вълка.

Козела зяпна.

— Не ми ли гласуваш извънредно доверие?

Бъстър сви рамене.

— И аз знам къде са синовете ти.

Прав е!, помисли Козела, но на глас каза:

— Ако този път не играем в един отбор, шансът ни за измъкване е почти нулев.

— Знам — каза Бъстър Китън. — Аз съм в отбора.

Пиха по глътка. Започна да ми се услажда, д’еба мама му! помисли Козела.

— Започна да ми завлиза!

— И на мен… Сбърка с бодигарда, Козел. Трупът на Светеца можеше да мине за вътрешноруска чистка, но сега за полицията не може да има съмнение кой е натиснал спусъка.

— Оттогава досега мисля за това, Борисе. Словесните ни портрети биха били сто процента доказателство… Сега остават десет процента съмнения. Нека си блъскат главите — Козела изпи на екс остатъка от ракията си и си наля отново. — Ще ми повярваш ли, че никога не съм си падал по излишна кръв?

— Да — в полумрака отговори Бъстър Китън.

— А с най-шибано чувство отидох срещу Вълка, вярваш ли?

— И аз съм чел „Кръстникът“, Козел. Нищо лично, това е бизнес и прочие глупости.

— Не са глупости, Борисе. Де да бяха глупости. Аз бях ченге, добро ченге, ей Богу, а сега всички ченгета в държавата имат право да ме застрелят без предупреждение… Защо мислиш, че го докарах дотук?

— От алчност — кротко каза Бъстър.

— Не, от беднотия… Я върви на майната си. Нямам никакво намерение да ти се изповядвам. Наздраве!

— Наздраве!

На булеварда стана някаква свада между курви и цигани, но полицаите им удариха по една палка и възстановиха реда. Двамата килъри гледаха прави през пердето, като се увериха, че инцидентът е овладян, се върнаха по местата си.

— Защо се върна, Борисе? Тук те бяхме забравили. Даже чух, че са те пречукали… май в Парагвай.

— Опитаха — Бъстър Китън си наля нова ракия. — Севгун ми отърва кожата… тогава. Сега ще видим.

— Какво искаш да кажеш?

— Едва ли ще ми прости Светеца. Султана е бисексуален.

— Сериозно?

— Цяла Русия го знае, а тоя боклук май му е особена слабост. Ще имам тежък разговор с него.

Някакъв часовник отброи пет часа, но нощта все още беше в пълната си власт.

— Припиши ми Светеца, Бъстър… Както всъщност си беше.

— Тогава няма да сме един отбор, Козел.

Пиха дълго. Съмна.

— Не е ли време да спим? — попита Козела.

— Отдавна чакам да го предложиш. Нали ти си домакинът.

— Добре, предлагам го. Хъркаш ли?

— Не знам.

— И аз не знам, лека нощ.

— Добро утро — усмихнат, със затворени очи каза Борис Китов. — И още нещо, Козел. За пръв път се чувствам спокоен в твое присъствие.

— Ще ме разплачеш, лигльо с лигльо — каза Козела и се обърна към стената.

За три денонощия Проданов отслабна като грейхаунд. До такава степен измършавя, че това направи впечатление и на Генерала.

— Ще ти паднат гащите, Проди — загрижено каза той.

— Да не мислиш, че е лесно човек да ти опази задника — троснато каза недоспалият, едва успял да се избръсне шеф на службата за сигурност.

— Защо? Какво става?

— Ако бяхме в Симеоново, щях да ти кажа: „На това, което става, да не сядаш!“, но сега не ми е удобно… шеф си ми.

— Говори сериозно, моля те.

— Да, господин министър, пригответе се за дълъг и сериозен разговор. Започвам с бомбата — Ескадронът на смъртта отново действа.

— Ти имаш температура.

Проданов хвърли чантата на масата, отвори я и разпръсна купчина снимки по бюрото на шефа си.

— Гледай внимателно — над Генерала се надвеси целият колегиум.

— Виждам Добри Джуров, Георги Йорданов, Емил Христов… само Цола Драгойчева липсва — каза Бонев.