Христо Калчев - На лов за Зеления принц

На другата сутрин убиха Желко Разнятович, войводата Аркан — или Дивата котка, както го наричаше неговата пара военна чета, известна като „тигрите“.

Ужасен, Козела набра телефонния му номер, но на четвъртия позив чу треперещия глас на Цеца Величкович, сръбската поп звезда № 1, вдовица и майка на невръстния син на войводата. Козела се представи.

— Няма го Аркан — изкрещя тя. — Убиха го гадовете по заповед на онова лайно Марко и с благословията на баща му, комунистическия гад Слободан Милошевич.

Козела мълча известно време, колко дълго, не помнеше, после госпожа Величкович прекъсна обърканите му мисли.

— По дела ли го търсиш, българино?

— Да, бог да го прости великия ти мъж, вдовицо клета. Моля те, свържи ме със заместника му.

След два дни се обади един от тигрите на Аркан. Представи се като капитан Барич.

— Няма я жена ви, генерале — каза той. — Наши хора в Скопие, Битоля и Тетово знаят и нея, и мъжа, който я е отвлякъл… Загубили са им дирите. Едни казват, че са заминали за Холандия, един полицай от паспортния отдел се кълне, че им е дал визи за Рабат в Тунис… Засега това е. Продължавам да търся. Имам телефона ти. Науча ли нещо, веднага ще те информирам,брат. Това е.

Козела купи всички днешни вестници, които бяха останали на сергията, и влезе в едно частно барче на улица „Кирил и Методий“. Пи кафе, водка и чете дълго, безсмислено и упорито политика, спорт, светски клюки — всичко, без да запомни нищо. Чете дори съобщенията за продажби и покупки. Там, в „Търси да наеме“, срещна обявата: „Психиатрия наема пенсионер за нощен пазач, домакин, закупчик“.

Човек-оркестър за лудите.

Тази обява запомни. Наложи му се да отиде в тоалетната. Когато се върна на масата, телефонът и запалката му бяха изчезнали. Барманът, естествено, не беше видял нищо. Козела го нокаутира през бар плота и си отиде.

Върна се в квартирата, събра багажа си и един час по късно пътуваше за лудницата.

Обръсна се, облече тъмносин костюм, върза връзка на малки бели точки, заля се с „Паша“ и седна на желязната кушетка. А сега накъде?

Часът беше два след обяд. Денят през август беше смръщен, но сух и топъл. И той, Козела, беше станал на петдесет години.

Изпуши една цигара, загледан тъпо във влажната стена въпреки горещините. Стана тежко и излезе. Бавно извървя двора на лудницата, където вече две години работеше като снабдител и надзирател. Е, понякога — Когато титулярът се запиеше, а неговите алкохолни празници траеха дълго — и като управител. Сега обаче беше в кабинета си и Козела спокойно можеше да слезе в София и да отпразнува сам половинвековния си юбилей.

След две смени на градския транспорт и такси от „Слатина“ най-после се озова в центъра на София. Стараеше се да върви разсеяно, без неспокойно да се оглежда, макар че точно така се чувстваше.

Две години! Много време за самота и изолация и нищо за давността на времето.

Козела влезе в хотел „Арт пасион“ и мудно, с умишлена вялост, отиде на рецепцията.

— Имате ли свободни стаи — попита той млада, отегчена, решаваща кръстословица, но истинска блондинка.

— Само апартамент. Сто и петдесет лева на вечер.

Козела измъкна от джоба фалшивия си паспорт — истински отдавна нямаше — и го хвърли върху вестника й.

— Наемам апартамента за три дни. Имате ли нощно заведение?

Момичето се изправи и се вря в очите му.

— Към десет часа довечера ще дойдат нашите компаньонки… Ако искате?…

— Не, не искам — на вид разсеяно, но всъщност напрегнато каза той. — Вие кога свършвате работа?

— Никога. Мъжът ми е собственикът.

Козела си купи GSM с фалшивия паспорт, взе такси и след час се върна със собствено „БМВ-320“ — на шест години, но запазено и евтино. И телефонът, и колата бяха собственост на Боян Андреев — име, което щеше да използва, след като напусне хотела… Трябваше да си потърси и апартамент, но това в момента не беше кой знае колко належащо. По-належащо беше да обядва и да се разходи из „Царство България“. Бившите му преследвачи бяха или мъртви, или изритани от МВР по възможно най-обидния безцеремонен начин… Дали този град се беше превърнал в безопасно място за него?

Нямаше как да узнае, до като не провери с кожата си…

Две години Иван Милетиев — Козела прекара в психиатрията на Долни Лозен. Сляпата случайност му помогна да намери идеалното прикритие. Един подгонен и ранен — и душевно, и физически — звяр се беше потопил във фантасмагорийния свят на лудите. Хубав свят, абстрактен, безгрижен, пълен с надежди, претенции и грандомания, която не пречеше никому освен на роднините, които бързаха да напъхат болните си близки в този остров на мизерията. И, разбира се, да ги забравят завинаги.