Христо Калчев - Синдрома на глутницата (Вулгарен роман)

— Как влезе в Рамалла, момче?

— С протекциите на Шин Бет — беше отговорът.

— Как ще напуснеш града?

— По същия начин, шейх, — колебливо отговори младежът. — Освен ако нямаш някакво друго решение!

— Сподели пилафа си с мен! — каза духовният водач на Хамас и плесна няколко пъти с ръце.

Това беше достатъчен знак, федаините да изпълнят всяка негова заповед.

— Петстотин милиона долара, — бавно каза шейха. — Опасни пари. Юдеите и без това владеят капиталите на света. Ако превърна тази сума в оръжие, от Западния бряг няма да остане камък върху камък.

— Затова съм тука, шейх! — каза младият мъж. — Това не бива да се случва!

Шейхът отново затвори очи и след дълго мълчание попита:

— Кой според теб е упълномощен да извърши тази трансакция?

— Лявата престъпност на България — беше мигновеният отговор.

— Лява престъпност? — старият шейх отново изглеждаше замислен. — Това ме кара да мисля, че има и дясна?

— Има, шейх, но е в пубертета си. Дирижира се от алчни политици, набедени банкери, квази индустриалци. Но все още е в зародиш и недостатъчно опасна.

— Разкажи ми за лявата — каза шейха.

— О-о-о, имам, — младежът изглеждаше възбуден — тя има дълги традиции. От Лениновата революция насам в Съветския съюз се изгражда лявата престъпност в Европа. Но по някаква случайност не успява да прескочи определени граници. Тук на Балканите минава демаркационната линия, там е вододелът, имам. Там е границата между католицизма и православието. До там стигна ислямът и не мръдна по-нагоре. Дотам стигнаха войските на Тимур, Атила и султаните. Дотам и нито крачка по-нагоре. Има някакъв вододел, който не аз, историците не са успели да обяснят и именно там ще се зароди новата битка на юдаизма и исляма. Макар че този път ще бъде само финансова.

— Как се казваш, момче? — попита Ясим.

— Огнян — беше отговорът.

— А всъщност? — попита имамът.

— Орхан, свети отче, царство ти небесно!

— Добре, Орхан, — каза Молла Ясим. — Дръж ме в течение, синко! И предай на нашите мъченици, че този юдеин Аберман е осъден на смърт. А сега сподели пилафа си с мене, момче! Аллах се грижи за гладните птички.

На последния етаж на хотел „Бен Гурион“ в Йерусалим четирима души слушаха и наблюдаваха тази сцена. Това бяха бивши офицери от Мосад, които отдавна бяха снабдили с уши, нос и гърло почти цялата територия, върху която се простираше палестинската интифада. Те изслушаха мълчаливо записа, върнаха го и го изслушаха повторно.

— Нещо да ви направи впечатление? — попита мъж на средна възраст, среден на ръст, но видимо мощен.

Но седящите не знаеха кой е той. И по-добре. Неговият живот беше в сянка. Но за сведущите това беше генерал Бен Елиезер, шеф на т.нар. специални поръчки.

— Татуировката ли? — попита председателстващият на събранието.

— Да — каза Бен Елиезер — ако не е временна и не е направена за заблуда, това говори за Киевски петляркаджия.

— Как ще проверим? — попита председателстващият генерал Моис.

— Докато е жив… — отговори Бен Елиезер — но трябва да проверим иначе нищо добро не ни чака.

— Кой ще я свърши тази работа? — попита старият генерал.

— Предполагам, че младокът вече е мъртъв — отговори сабри генерал Бен Елиезер.

— Всеки момент ще разберем резултата.

Не минаха и пет минути, когато дрънна телефона. Младият пратеник при палестинците беше одеският престъпник Михаил Сатко и татуировките му бяха истински.

— Едно на нула за нас — каза Бен Елиезер, допивайки чая си. — Ще видим следващия емисар що за птица ще бъде!

— По какво ще разберат, че пратеникът им е мъртъв? — попита генерал Моис.

— О-о-о, има начини, сабри! Още тази нощ тялото му ще бъде положено на покрива на Молла Ясим.

— Добре, господа! Нещо друго?

— Да, сабри, — обади се единствениятт мъж с пуловер, който присъстваше на събранието. Той беше евреин от американски произход — Роберт Берци. — Трима наши са изчезнали в Аман. Трябва да ги потърсим!

— Имаш ли им снимките?

— Нося пълните им досиета — каза американецът.

— Добре, предай ги на генерал Бен Елиезер и да приключваме, господа. Жените изгубиха търпение. Вече повече от час ни чакат на трапезата.

Третият човек, който знаеше за тази среща и резултатите от нея, беше Козела. Глутницата беше започнала да действа, но все още нямаше предводител. „Не биваше да има предводител. Глутницата е силна, когато се създава — мислеше Козела — и се превръща в шибана политическа партия, когато бъде оглавен от истински лидер.“