Христо Калчев - Синдрома на глутницата (Вулгарен роман)

— Йон — каза той, когато чу гласът й. — Какво става, моето момиче?

— Ако загинеш ще те убия! — каза Флора.

Сама по себе си безсмислена, тази фраза накара старият артист да се вдигне от стола си и да влезе в пилотската кабина.

— А сега, момчета, — каза той — аз управлявам хвърчилото! Не търпя противоречия!

— Какво значи това? — попита пилотът.

Тогава Козела набра телефона на Джон Хакел и му каза кротко:

— Оттук нататък ти командваш полета, иначе си водете войната лично!

След две минути му се обади мъжки глас:

— Йон Марин?

— Да — крайно уморен и отегчен отговори Козела.

— Аз ще командвам вашето приземяване, но то има цена, приятелю!

— Точно така, приятелю! — каза Козела. — Сега ще ти продиктувам един адрес, Хакелман!

Това беше Джон Хакел, но малко хора го знаеха.

— Там има едно момче, което ми трябва, където аз кажа! На първо място остров Скифиос, а после започваме разговора. Кацна ли аз, срещна ли се с малкия, започваме да си говорим за религии. Комунизмът, фашизмът и демокрацията са ми през кура, приятелю! Ако се справиш с обстановката имаш минимален шанс да напипаш ноу-хауто, но никакъв друг. А дотогава „In Boca luppo!“

— Какво значи това?

— Учи момче — каза Козела и изключи апарата.

После беше заспал. Когато кацнаха на летище Бестеркози в Неапол и в самолета нахлуха карабинери, пожарникари и медицински кадри, те решиха, че този човек е луд. Не, той не беше луд, той просто се беше отписал.

Имаше една-единствена логика, с която Козела можеше да изненада вълците. Тя беше, както и проста като идея, така и страшно сложна за решение — създаване на глутница. В неговото детство му беше попаднала една книжка на Ръдиърд Киплинг, в която имаше един епизод, колкото и вторичен за сюжета на самата книга, толкова и основен за човек с неговата професия. Предводителят на глутницата старият вълк Кела, закъсвайки и поради възраст, и поради здравословно състояние, трябваше да се докаже на младите вълци. Тогава старият вълк не прояви разум и си използва куража. Козела знаеше, че вече не му достигат и двата аргумента. Той обаче знаеше безпогрешно нещо, че отсега нататък трябва да ползва чужд труд, чужди ръце и чужди умения. Единственото, което нямаше да позволи никому беше чуждата воля, макар да знаеше, че трябва да се съобрази с два ненавиждащи се смъртни врага. Синовете на Сим и Хам бяха истинските двигатели на тази привидна война, която всъщност беше разпределена на парчета от торта. Козела нямаше нужда от допълнителна глазура, но много добре знаеше, че никой няма да го остави на мира, ако в този конфликт завърши реми. Козела беше от типа хора, които избягваха патови ситуации. Той знаеше да играе извън полето на дъската и в никой случай нямаше да допусне да го превърнат в лесна плячка. Възрастта обаче го принуждаваше да се предовери другиму, да назначи военно командващ от свое име и той, като Клаузе Витц, да дърпа конците в зоната на мрака. А зоната на мрака невинаги е зоната на мъртвите. Около Козела имаше предостатъчно живи хора, на които той държеше, чиято съдба не му беше безразлична. И затова създавайки контра мафия, а то дали ще е глутница в съзнанието си той знаеше, че в един момент всичко това ще остане в чужди ръце и той най-накрая ще се оттегли на заслужен отдих. Мечти… Господ не наказва мечтите, но не ги поощрява.

„Има ли нещо по-инфантилно от мечтата“ — мислеше Козела, докато самолетът му се приземяваше над Мегало Кастро.

— Имаш ли какво да ми кажеш, Йон? — попита Флора. Гласът й едва се чуваше, очите й бяха едновременно и ужасени и щастливи, ръцете й трепереха, но тя се опитваше да ги крие. Неумел опит, но опит и Козела го отчиташе.

— Радвам се да те видя, скъпа! — каза той — Как е Осип?

— Расте, тресе го пубертет…

— Майка ти? — подхвърли Козела, колкото да каже нещо.

— Старее, нервно и злобно…

— Къщата? — попита Козела.

— Беше хотел, сега е пустиня — отговори Флора.

— Да-а-а — многозначително и при това безсмислено каза Козела — Така е в нашия свят, скъпа! Тръгваме ли?

Тогава Флора зададе истинския въпрос:

— Завинаги ли се връщаш, Йон?

Козела прекара ръка през косата й и допря устни до челото. „Чело на мъртвец“ помисли той, когато почувства температурата му.

— Човек с моята биография няма право на този отговор Флора.

— Йон, скъпи? — попита тя. — Жена с моята биография на какви въпроси има право?

— На всякакви, скъпа! — каза Козела повеждайки я към терминала.