Христо Калчев - Синдрома на глутницата (Вулгарен роман)

Козела изсвири гълъбарски. Връхлетяха хората му, но той ги спря с жест и каза кротко:

— Изпратете младия господин до летището!

Когато остана сам, Козела слезе по стълбището и запали осветлението. Влад Аберман спеше на канапето свит като куче. Очилата бяха паднали до него, а той имаше вид повече на мъртъв, отколкото на заспал. Но не беше и Козела знаеше. Младият евреин беше просто силно интоксикиран. И така щеше да продължава, докато не изстиска т.нар. ноу-хау от него или не добият онова, което на прост език се наричаше взаимно доверие. Първото предстоеше. Младият евреин нямаше да издържи дълго, но второто беше малко вероятно.

— Спиш ли, момко? — попита той докато сядаше срещу него.

— Вегетирам… — унило отговори Аберман.

Той пусна крака на пода, сложи очилата си, прекара пръсти през косата.

— Ще ми кажеш ли за кого работиш, Козел? — попита Влад. — За мен не е без значение от чия ръка ще загина.

— Бързаш — кротко каза Козела, — ако исках да те убия, отдавна да си на дъното на морето. Имаме работа да вършим, момче!

— Работа се върши или за кауза, или за пари, Козел! — каза Аберман — Ние не правим нито едното от двете.

— Грешиш, момко! — усмихна му се Козела. — Ние строим пирамидата, полагаме основите. Когато изградим и купола ще ти кажа подробностите.

— Дотогава съм твой затворник?

— Не… роб, Аберман. Аз съм твоят пълен и едноличен господар до деня, в който ще кажа: „Сега е твой ред евреино, пустинята е пред очите ти! Действай!“

Влад Аберман наведе глава, помълча дълго, но когато вдигна очи и го погледна, Козела си помисли: „Боже, колко жестокост има в тези зеници? Не искам това момче да ми бъде враг!“

— Къде са Бенина и фон Веер, Козел?

— Искаш точни адреси? — опитвайки се да вложи ирония в гласа си, каза Козела.

— Не! Искам да знам дали те са твои роби?

Козела запали цигара, намести се удобно на стола и най-накрая му каза истината:

— Виж, младеж! Интересите са ни различни, но целта — една! Пари… Много пари, момче! Толкова, че да задоволят преките нужди на воюващия ти народ, но и да останат за самците в гората. Ние сме самци, Владко! Но ако не се превърнем в глутница — тежко ни, ще ни избият като кучета, момче, и ще бъдат прави! Затова свикни с простата мисъл, каузата е ваша, но средствата мои! Така че аз управлявам този кораб. Който ти каже друго или е глупак, или те лъже! Свикни с тая мисъл и ще живеем добре! Аз няма да те дрогирам и ще се отнасям като човек с тебе, а ти няма да ме лъжеш! Спазваме ли тези правила, глутницата е налице! Нарушиш ли ги обаче, ще ти прегризя гърлото! А сега се наспи и ако се държиш като мъж, ще се отнасям към тебе като към партньор! Досега ти ми беше роб, Влад, от тебе зависи да промениш статуквото си.

След това стана и излезе.

На Козела му предстоеше още една среща, която имаше нуждата от необходимия театър. Той се подстрига, обръсна се, взе душ и положи усилия да добие шик. Облече копринена риза „Адорбо“, завърза вратовръзка „Клайн“, облече костюма си от „Джаспърс“, сложи копринени чорапи, обувки на „Бруукс“ тип швейцарски модел, купи една пура „Ромео и Жулиета“ от дръгстора на хотела и с ръце в джобовете пресече горещия площад на Амалфи.

Йохан фон Веер и Бенина Аберман вече го чакаха под тентата на „Маркизата“ на хотел „Линконтро“.

Козела седна на масата, без да ги поздрави и махна на келнера.

— Водка, вода и лед! — на английски каза той.

— В тази жега искрено ме изненадвате! — каза фон Веер.

Козела не му обърна внимание. Когато поръчката беше сервирана, той угаси пурата си, остави я в пепелника и извади кутия Ротманс от джоба си.

— Каква ви е идеята, деца?

— Аз съм офицер, г-н генерал! — каза фон Веер.

— За мене си дете, евреино! — каза Козела. — Ако синовете ми бяха живи, щяха да са твои връстници.

— Имам един въпрос, на който трябва да отговорите, г-н генерал! — каза Бенина.

— И той е? — иронично усмихнат попита Козела.

— Трябва да ни обясните връзките си с принц Хауки Исламбули, Виктор Бут, Севгун и някои от чеченските си авантюри.

— И защо трябва да го направя? — все по-развеселен попита Козела.

— Ако работим заедно, трябва да си имаме доверие! — отговори фон Веер.

— Ние не работим заедно, евреино! — каза старата кримка. — Поне не още…

— Да, но ти държиш за заложник ключа от вратата? — продължи фон Веер.

— Да — кимна Козела — и така ще бъде, докато не разбера коя е вратата, деца, и какво се крие зад нея? Това не е „сезам“ и ние не сме в хиляда и една нощ. Аз не подлежа на сплашване. И Алкалай, и Хакел ще ви кажат, че не говоря празни приказки. Колкото по-бързо се научите на конспиративните правила, толкова по-дълго ще живеете.