Христо Калчев - Белия дявол — Атентатор

Процесията се зададе. Колкото по-незначително е едно царство, Господи, толкова по-тържествено се държат велможите му. И глупаво. Какъв излишен парад, каква имитация на богатство и величие и колко просташки всъщност. Отпред крачеха стотина копиеносци с хоругви, след тях позлатената фигура на Светата Майка Богородица от непорочното зачатие, покровителката на Молдова, теглена на платформа от шест бели вола, зад каруцата креташе едва-едва владиката Йосиф, следван от всички православни свещенослужители на княжеството, сред които се мяркаха и някои католически раса, следваше гвардейската музика, шумна и пищна… „Нима само този, който се страхува да чуе вътрешния си глас, търси музиката?“ Константин се изправи и скръсти ръце пред гърдите. „Нима музиката се е породила от страх, Господи?“ Зададе се и Йоан със свитата си, с министрите, с всичките си лакеи и блюдолизци. Възседнал прословутия бял жребец, положил на главата си „унгарската корона“, наметнал пурпурен плащ върху мощните си рамене, новият владетел търсеше външно величие, онова парадно благородство, годно да смекчи вълчия блясък на черните му очи.

Константин срещна погледа му и се поклони. Държа главата си наведена, докато новият господар на Молдова отмина. Като вдигна очи, шествието напускаше площад „Галан“.

Аурела принуди Вангел да се влюби в нея. На петнадесет години тя притежаваше повече женственост, притворство и хищна стръв към собственичество от която и да било жена, позната на Константин. По нещо му напомняше нрава на Алика, дори и външно, а сега, години по-късно, приликата беше потресаваща. Аурела беше нервно, капризно и глезено момиче. Константин виждаше, че Зоя едва се владее и че колкото обича Елена, толкова не понася момеещата й се сестра. Аурела беше тънка като папрат, с горделива изящна шия и вирнат нос. Стъпваше леко и грациозно, докато някой не е накърнил честолюбието й било с дума, казана накриво, било с жест, било, че някой е отказал да задоволи безбройните й капризи. Тогава ставаше шумна, дръзка, в очите й блясваше мъжка наглост, устните й, най-красивата част от лицето й, се сгърчваха в ъглите и ставаха змийски, навиреният й нос хвръкваше още по-високо в небесата и Константин гледаше да не остава в едно помещение с нея, с едно дете на петнадесет години.

— Помоли княз Абруд да се върне в Яш — каза Зоя една вечер. София спеше отдавна. Аурела и Магдалена легнаха веднага след вечеря, а Елена имаше треска и трети ден не ставаше от леглото.

— Защо? — разсеяно попита Константин. Прав, наметнал копринения си халат върху нощницата, той се колебаеше да се отпусне до жена си или да се преоблече и да се върне в патиото, където Вангел и Аурела продължаваха да бъбрят пред камината.

— Онази усойница поставя вълчи капан на сина ти.

— Нали? — Константин взря слабите си очи в още красивото лице на жена си. — Защо не мога да понасям това момиче, за бога?

— Колкото е красива, толкова е противна — хладно каза Зоя.

— Намираш ли я красива?

— Има тяло на пъстърва.

— Така ли? — Константин седна на леглото. — Мислиш ли, че Вангел я харесва?

Зоя мълча дълго. В първия момент като че ли не му направи впечатление.

— Не знам. Малко по малко капанът ще задейства.

— Сигурна ли си?

Зоя се усмихна:

— Да.

— Защо се смееш, Зуи? Това момиче ме плаши. Страх ме е от едно дете.

— Легни си, скъпи. Утре Елена ще бъде здрава. Княз Абруд ще може да замине.

— А ако Вангел я последва в Яш?

— Няма да я последва. Ще имам грижата да му отворя очите.

Константин легна, но не заспа. Напротив, мъчеше се да долови откъслечни думи, но освен звънкия смях на Аурела нищо друго не пробиваше дъбовите врати на спалнята му. „Остарявам!“ — разсеяно помисли той, обърна се настрана и стисна клепачи.

На другата сутрин Елена не само че не беше оздравяла, напротив, кризата й се задълбочаваше и угрижената Магдалена потърси Зоя.

— Не е болна, представи си — каза княгиня Абруд. — Сърдита е.

— Сърдита ли? На кого се сърди?

— На сестра си.

— Защо? — искрено учудена попита Зоя. Ако Аурела се държеше ласкаво с някого и видимо демонстрираше чувствата си, това беше само към Елена.

— Колкото и смешно да звучи, Зуи, мисля, че малката е влюбена в княз Вангел. Болестта й е най-банална женска ревност.

— Не!

— Да, скъпа. Аурел заповяда да подготвят каретата. След обяд потегляме за Яш.

Вангел яхна коня си и тръгна да изпрати гостите. Върна се надвечер плувнал в пот, съблече се и скочи в езерото. Константин отиде да се преоблече за вечеря, а Зоя и малката София останаха да го чакат на кея.