Франк Хърбърт - Децата на Дюн

Някога и с мен ще бъде същото — каза си тя. Мисълта направо я смрази. Винаги досега бе принудена да продължава напред криешком и да лицемери през своя живот на дете, излязло от собствените й слабини, досаждащо непрестанно в стремежа си да улови с помощта на своето съзнание нещо, което да притури към получения вече опит.

Страхът вилнееше в нейното детство. Задържа се упорито и в пубертета. Тя сама се бе сражавала с него. Кой би могъл да разбере каква помощ й е необходима? В никакъв случай не и нейната майка, която не бе успяла да се откъсне достатъчно далеч от присъдата на „Бин Джезърит“: предроденото е Абоминация.

Дойде и нощта, когато нейният брат излезе сам в пустинята, за да потърси смъртта, предоставяйки се на Шай-хулуд, което се очакваше от всеки ослепял свободен. Само след около месец Алая се омъжи за Дънкан Айдахо, учителя по фехтовка на Пол, който бе изтръгнат от ръцете на смъртта като ментат благодарение на уменията на тлейлаксианците. Майка й с бягство се завърна на Каладън. А близнаците на Пол бяха законно поверени на Алая. Освен това тя оглавяваше регентството. Товарът на отговорностите бе пропъдил старите страхове и тя предостави почти без остатък себе си на живеещите в нея, като искаше от тях съвети и се отдаваше на транса от подправката в търсене на определящи пътя й видения.

Кризата дойде един ден, подобен на много други, през пролетния месец лааб; случи се в ясно утро, в централната кула на крепостта на Муад’Диб, когато от полюса вееше студен вятър. Алая още носеше жълтия цвят на траура, олицетворяващ немощното слънце. През изтеклите няколко седмици тя все по-упорито се противопоставяше на вътрешния глас на своята майка, която се подиграваше с приготовленията за превръщане на Храма в средище на наближаващите Свети Дни.

Тягостното усещане за присъствието на Джесика непрестанно отслабваше, докато най-сетне се превърна в лишено от лик настояване, че за Алая би било по-добре да се занимава със законодателството на атреидите. Нови животи започнаха да искат настойчиво своето време за поява. Алая долови, че е отворила бездънна яма, от която заизлизаха лица, подобни на ято ненаситни скакалци, докато най-сетне успя да съсредоточи вниманието си върху едно от тях, твърде много приличащо на звяр — стария барон Харконен. В страхотен изблик на гняв изкрещя пронизително към всички в себе си, с което спечели временно затишие.

Спомни си това, докато правеше обичайната си разходка преди закуската в градината на покрива на централната кула. В пореден опит да спечели битката в душата си тя се опита да събере цялата мощ на своето съзнание чрез предупреждението на Года към Зенсуни(*): „Оставяйки под себе си стълбата, човек може да падне и нагоре!“

Но светлината на утрото по канарите на Защитната стена продължаваше да отвлича нейното внимание. Разсадената жилава и мъхеста трева покриваше пътеките на градината. Когато отклони погледа си от стената, Алая видя роса по тревата — цялата уловена през нощта влага. В следата, останала след нея, сякаш бе минала тълпа.

Зави й се свят от това множество. Всяка отделна следичка носеше отпечатъка на някое лице от огромната тълпа в самата нея.

Опита се да съсредоточи вниманието си върху онова, което загатваше тревата. Наличието на обилна влага говореше за големия напредък, който бе направило екологичното преобразуване на Аракис. Климатът на тукашните северни ширини ставаше по-топъл; увеличаваше се съдържанието на въглероден двуокис в атмосферата. Тя си припомни колко много нови хектара площ щяха да бъдат покрити със зелени растения през идващата година, а само за един хектар бяха необходими трийсет и седем кубически фута вода.

И все пак, въпреки многобройните опити да разсъждава за подобни обикновени неща, не съумяваше да отпъди мислите на всички, събрани в нея — мисли, които като акули се въртяха в стесняващи се кръгове. Тя сложи ръка на челото си и го притисна. Храмовите стражи бяха довели вчера по залез затворник, чиято съдба трябваше да реши; наричаше се Есас Пеймон и бе дребен, мургав човек на служба при един от по-незначителните родове — този на Небирос, който търгуваше с ритуални предмети ръчна изработка и с дребни манифактурни артикули с декоративно предназначение. Вече се знаеше, че Пеймон е агент на ПОСИТ със задача да даде преценка за годишната реколта на подправката. Алая тъкмо се канеше да го прати в подземния затвор, когато той с висок глас протестира срещу „несправедливостта на атреидите“. Това можеше да му струва незабавна смърт на триногата за бесене, но Алая бе впечатлена от дързостта му. Тя заговори строго и начумерено от своя трон, откъдето произнасяше присъдите, опитвайки се да го сплаши, за да научи нещо повече от онова, което вече бе казал по време на разпита.