Франк Хърбърт - Децата на Дюн

— Лито настоява, че трябва да намери този Проповедник, за да се увери лично — вметна Ганима.

— Да… Разбира се. В никакъв случай не биваше да си тръгвам оттук. Постъпих страхливо.

— Защо се обвиняваш? Ти стигна до самия предел. Знам го. Знае го и Лито. Дори Алая сигурно си дава сметка за това.

Джесика постави ръка на гърлото си и леко го разтри, преди да изрече:

— Да, проблемът, носещ името на Алая.

— Тя оказва странна притегателна сила върху Лито — поде Ганима. — Ето защо поисках да се срещнем сами. Той е съгласен, че нейният случай е безнадежден, но още търси начини да я разбере. Има и друго, което е твърде обезпокоително. Когато започна да говоря за нея, брат ми се унася и заспива. Той…

— Да не би да му дава упойващи средства?

— Не, в никакъв случай — рязко тръсна глава Ганима и добави:

— Но е странно съпричастен. А в съня си… често споменава Джакуруту.

— Отново същото! — възкликна Джесика, като си припомни доклада на Гърни за съзаклятниците, заловени на космодрума.

— Понякога се страхувам, че Алая иска Лито да търси и намери Джакуруту — рече Ганима. — Винаги съм го приемала за легенда. И ти, нали?

Джесика потръпна с думите:

— Ужасна история. Ужасна.

— Какво трябва да сторим? — попита Ганима. — Боя се от преравянето на моите спомени в паметта на всичките животи…

— Гани! Твърдо те съветвам да не го правиш. Не бива да рискуваш…

— То може да се случи дори ако не поема този риск. Откъде знаеш какво точно е станало с Алая?

— Не! Трябва да ти се спести подобно… овладяване.

Тя процеди думата през зъби и продължи:

— Значи… Джакуруту, така ли? Изпратих Гърни да намери това място, ако то съществува.

— Но как би могъл той... О, разбира се — контрабандистите.

Джесика се улови как млъква при поредното доказателство за съгласуваните действия на ума на Ганима и това, което трябваше да бъде вътрешно осезание на останалите в нея. Също и на мен! Колко необикновено е наистина, помисли Джесика, че тази млада плът може да носи всички спомени на преживяното от Пол, поне до мига, в който семенната му течност се бе отклонила от собственото си минало. Това беше същинско нахлуване в интимния свят на душата, срещу което се противеше нещо прастаро в самата нея. В същия миг тя усети как отвсякъде я обвива абсолютно непоколебимата присъда на „Бин Джезърит“: абоминация! Но в това дете имаше и нещо ласкаво и топло, някаква силна готовност да се пожертва за своя брат, която не можеше да бъде пренебрегвана. Ние сме един живот, който протяга ръка към мрачното бъдеще — помисли Джесика. — Ние сме една кръв. Подготвяше се да приеме събитията, приведени в движение от самата нея и Гърни Халик. Лито трябваше да бъде отделен от сестра си и обучен така, както настояваше Сестринството.

Още съвсем млада, Алая Атреидска бе посвещавала часове от времето си на транса на прана-бинду в опити да подсили собствената си скрита същност срещу яростната атака на всички останали. Тя знаеше откъде идва проблемът — мелинджът бе неизбежен в обкръжението на сийча.

Подправката изобилстваше навсякъде: в храната, водата, въздуха и дори в тъканта на завивките, в които плачеше през нощта. Много рано тя разбра за какво служи оргията в сийча, когато племето се опиваше с водата от смъртта на някой червей. По време на оргията участниците освобождаваха струпалите напрежения в собствената си генетична памет, като отхвърляха съпътстващите ги спомени.

За нея обаче нямаше никакво освобождаване, никакво отхвърляне. Тя бе стигнала до пълното осъзнаване дълго преди да се роди. С него дойде и катастрофалният прелом, предизвикан от заобикалящата я действителност — заключена в утробата на майка си, без да може да се отклони от онази напрегната и неизбежна връзка с всички свои предшественици, със самоличността на преминалите след смъртта си в лейди Джесика при единението на подправката и тау(*). Още преди да се роди, Алая вече притежаваше всяко зрънце познание, нужно на една света майка от „Бин Джезърит“; много, много повече в сравнение с всички останали. В това познание бе заложено и приемането на една ужасяваща реалност — абоминацията. Цялата маса на вече познатото отслабваше нейните сили. Предроденото не беше успяло да избяга. Въпреки всичко Алая бе воювала с най-изявените в злината си свои предходници; известно време се радваше на пировата победа, заела детството й. Бе постигнала осъзнаването на самата себе си като личност, но това не беше я избавило от неочакваните появи на онези, които посредством нея изживяваха своите върнати назад животи.