Франк Хърбърт - Децата на Дюн

Муад’Диб?“

— Длъжна съм да ти кажа нещо — рече Джесика, — макар и да знам, че думите ми ще ти припомнят множество случки от общото ни минало, а това е рисковано за теб.

Тя замълча, за да прецени реакцията на Ганима. Двете бяха сами, седнали на ниски възглавници в едно от спалните помещения в Сийч Табър. Значителен опит и умение бяха необходими, за да се стигне до тази среща, а Джесика никак не бе сигурна, че е била единственият изпълнител на нужните за целта обходни маневри. Видът на Ганима говореше, че е подготвена за всяка нейна стъпка.

От съмването бяха изтекли почти два часа, така че вълненията по посрещането и опознаването бяха приключили. Джесика с усилие върна своя пулс в нормалния му ритъм, след което съсредоточи вниманието си върху стаята с каменни стени, тъмни драперии по тях и жълти възглавници. За да може да реагира адекватно на струпалите се вълнения, тя с изненада се улови, че за първи път от много години насам си припомня Молитвата против страх от ритуалните предписания на „Бин Джезърит“.

„Не бива да се страхувам. Страхът погубва разума. Страхът е онази низка смърт, която носи пълно унищожение. Аз ще се изправя с лице срещу моя страх. Ще му позволя да мине по мен и през мен, А когато отмине, ще извърна вътрешното си око, за да проследя пътеката му. Там, откъдето е минал страхът, няма да е останало нищо. Ще остана единствено аз.“

Тя мълчаливо го изрече, след което дълбоко пое дъх.

— Понякога помага — рече Ганима. — Молитвата имам предвид.

Джесика притвори очи, за да скрие изумлението си от подобна проницателност. Отдавна не бе срещала човек, способен да чете с такава точност нейните мисли. Фактът бе наистина разстройващ, особено пък предизвикан от интелект, скрит зад маската на детско личице.

Застанала открито срещу своя страх, Джесика отвори очи и разпозна източника на огромното си вълнение: Страхувам се за внуците си. Нито едно от децата не носеше позорното петно на абоминацията, с което парадираше Алая, макар че видът на Лито говореше без съмнение за нещо страховито, което той упорито крие. Именно поради тази причина Лито бе умело отстранен от настоящата среща.

Обзета от внезапен импулс, Джесика потисна дълбоко вкоренените в нея маски на чувствата, тъй като много добре знаеше, че тук ползата от тях е почти никаква, а те поставяха прегради срещу така необходимото установяване на истинска връзка. Тези бариери не бяха падали от времето на любовните мигове с нейния дук и сега тя почувства едновременно облекчение и болка. Оставаха факти, които нито една молитва не бе способна да заличи като съществуващи в съзнанието.

За тях не можеше да не се държи сметка. Някои елементи от проницателността и способността за прозрения на Пол се бяха пренаредили и времената бяха догонили неговите деца. Напомняха на магнит в празно пространство — злини и злоупотреби с властта се струпваха около тях.

Ганима, която следеше бързо сменящите се чувства по лицето на своята баба, недоумяваше защо Джесика се бе оставила без какъвто и да е контрол.

С удивителен синхрон на движенията на главите си двете се обърнаха една към друга; погледите им се срещнаха и потънаха дълбоко в самите себе си. Започна размяна на мисли без думи.

Джесика: Искам да разбереш колко се страхувам.

Ганима: Сега знам, че ме обичаш.

Бързо отминалият миг установи пълно доверие.

Джесика каза:

— Когато татко ти беше още момче, доведох в Каладън една света майка, за да го подложи на изпитание.

Ганима потвърди с кимване. Споменът за случая бе прекалено силен и жив.

— Ние от „Бин Джезърит“ винаги сме внимавали да бъдем сигурни, че отглежданите от нас деца са хора, а не зверове. Човек не всякога може да съди по външния вид.

— Такъв е бил пътят ви — рече Ганима.

Споменът заля нейното съзнание с образа на старата бин-джезъритка Гайъс Хелън Мохайъм. Тя бе отишла в замъка на Каладън с отровния гом джабър(*) и кутията с изгарящата болка. Ръката на Пол (дланта на Ганима в споделения спомен) се сгърчи като при агония благодарение на същата тази кутия, докато старата жена говореше за мигновена смърт, ако ръката се отдръпне от мястото на болката. Нямаше никакво място за съмнение относно смъртта при вида на иглата, поставена срещу врата на детето, а монотонният глас на възрастната жена говореше за най-важното:

— Чувала си за животни, които прегризват крака си, за да се освободят от капана. Така те решават по свой начин въпроса за съществуването си, но човекът остава в капана, изтърпява болката и се преструва на умрял с мисълта да убие ловеца и да премахне заплахата, грозяща него и рода му.