Франк Хърбърт - Децата на Дюн

Ганима разтърси глава при спомена за болката. Ужасната изгаряща болка! Така непоносима! Пол си бе представил как кожата на агонизиращата му ръка в кутията почернява и се свива, а месестата тъкан се сбръчква и скапва, докато останат само овъглените кости. В действителност всичко е било измама — ръката му бе останала невредима. Но преживеният отново спомен покри с пот челото на Ганима.

— Разбира се, аз не мога да имам твоите възприятия за станалото тогава — каза Джесика.

Все още в плен на видението, Ганима зърна за миг баба си в друга светлина: какво ли би могла да стори тази жена, принудена да действа единствено по каноните на някогашната си подготовка в бин-джезъритската школа! Това повдигаше нови въпроси за връщането на Джесика на Аракис.

— Безсмислено е с брат ти да ви подлагат отново на същото изпитание — каза Джесика. — Вече знаете всичко за него. Длъжна съм да приема, че след като сте човешки същества, няма да злоупотребявате със силите, които сте наследили.

— Но ти дори не си го и предположила — отговори Ганима. Джесика примигна, усетила как преградите полека се връщат на предишните си места, и пак ги отхвърли решително. Попита:

— Вярваш ли, че те обичам?

— Да.

Ганима вдигна ръка преди баба й да заговори и продължи:

— Но тази любов не би ти попречила да ни унищожиш. Знам твоя аргумент: „по-добре е човекът-звяр да умре, отколкото да възпроизведе себе си.“ И той е още по валиден, ако човекът-звяр носи името на атреидите.

— Поне ти си човешко същество — измърморя Джесика. — Тук мога да разчитам на инстинкта си.

Ганима долови искреността в нейните думи, преди да каже:

— Но не си сигурна за Лито.

— Не съм.

— Абоминацията ли имаш предвид?

Джесика успя само да кимне.

— Все пак и двамата съзнаваме опасността — тихо изрече Ганима. — Можем да я преценим по ставащото с Алая.

Джесика покри очите си с длани и помисли: Дори обичта не е достатъчно силна защита срещу натрапващите се факти от действителността. Ясно съзнаваше, че все още обича дъщеря си, виейки мълчаливо срещу силата на съдбата. Алая! О, Алая! Така съжалявам за моя дял в твоето унищожаване.

Ганима високо се изкашля.

Джесика свали ръцете си. Мога да жаля горката си дъщеря, но сега има други неотложни неща.

После каза:

— Значи и двамата сте разбрали какво става с Алая.

— Лито и аз следихме внимателно събитията. Не можехме да ги предотвратим, въпреки че обсъждахме различни варианти.

— Сигурна ли си, че брат ти е защитен от подобна беда?

— Напълно.

Спокойната увереност на нейното твърдение бе повече от убедителна. Джесика почувства, че я приема напълно. И запита:

— Как успяхте да се предпазите?

Ганима обясни начина, с помощта на който двамата с Лито бяха съумели да избягват транса, предизвикан от подправката — разликата бе дошла от твърде честото прибягване на Алая към нея. Сетне продължи с разказа за неговите съновидения и плановете, които бяха обсъждали, включително и този за Джакуруту.

Джесика кимна в знак на съгласие и рече:

— Алая все пак е атреидка, а това води до големи усложнения.

Ганима замълча, след като внезапно бе схванала, че Джесика продължава да тъгува за своя дук, сякаш той бе умрял едва вчера, и че ще тачи името и паметта му независимо от всякакви заплахи. Спомените от личния живот на дука заляха съзнанието на Ганима, като едновременно потвърдиха нейното заключение и го направиха по-приемливо благодарение на разбирането.

— А сега — продължи с рязък глас Джесика, — как стоят нещата с този Проповедник? Вчера до мен стигнаха обезпокоителни сведения.

Ганима сви рамене, преди да започне:

— Би могъл да е…

— Пол?

— Да, макар че лично не сме го видели.

— Джавид се надсмива над подобни слухове — рече Джесика.

Ганима се поколеба, преди да попита:

— Вярваш ли на този Джавид?

Ледена усмивка се появи на устните на баба й едновременно с думите:

— Не повече от теб.

— Според Лито той се присмива там, където не трябва — поясни Ганима.

— Да не говорим повече за смеховете на Джавид — отсече Джесика. — Все пак приемаш ли сериозно мнението, че моят син е все още жив и се е завърнал в този вид?

— Приемам го за възможно. И Лито…

Ганима изведнъж почувства сухота в устата си, като си спомни за страховете, свили сърцето й. Преодоля ги с усилие и продължи да разказва за други откровения от прорицателските сънища на брат си. Джесика кимаше с глава тъй, сякаш думите я удряха.