Франк Хърбърт - Децата на Дюн

— Видяяях! — изпищя току-що събуденият танцьор. — Аз видяяях!

Той се противопоставяше на тегленето на другите, като стрелкаше лудешкия си поглед вляво и вдясно, без да спре да вика:

— Където стои този град, ще има само пясък! Аз го видяяях!

От тълпата на зяпачите се надигна вълна на силен смях. Присъединиха се дори новопристигналите пилигрими.

Това се оказа прекалено много за Проповедника. Той вдигна ръцете си и извика силно с глас, който несъмнено бе давал заповеди на ездачи на червеи:

— Тишина!

Цялата тълпа на площада млъкна при този боен вик.

Проповедникът насочи тънката си ръка към танцьорите, с направо плашещата прилика със слепец, който всъщност вижда, и продължи:

— Не чувате ли този човек? Богохулници и идолопоклонници! Всички до един! Култът към Муад’Диб не е самият Муад’Диб. Той го отхвърля с презрение така, както презира и вас! Пясък щял да покрие това място. Вас ще покрие пясъкът.

Сетне постави ръка на рамото на своя млад водач и нареди:

— Отведи ме оттук.

Може би Проповедникът нарочно бе подбрал думите: Той го отхвърля с презрение така, както презира и вас! Може би това бе тонът на неговия глас, по-различен от този на обикновените хора, чиято звучност със сигурност е била подготвена по каноните на „Бин Джезърит“ за да командва със съвсем прости за несвикналото ухо нюанси на едва доловима модулация. Може би това бе и резултат от присъщата загадъчност на мястото, където Муад’Диб бе живял, разхождал се и управлявал. Някой изненада в гръб оттеглящия се Проповедник с въпрос, който трепереше от религиозно страхопочитание:

— Дали Муад’Диб не се е върнал при нас?

Проповедникът спря, бръкна в кесията си под бурката и извади оттам предмет, разпознат само от близкостоящите. Това бе мумифицирана в пустинята човешка ръка, една от разпространените на тази планета шеги с тленността, които понякога случайно се намираха из пясъците, а на тях обикновено се гледаше като на послания от страна на Шай-хулуд. Ръката явно е била изсушена с плътно стиснат юмрук, в края на който се виждаше бяла кост, набраздена дълбоко от струите на пясъчните бури.

— Ето ръката на Бога и тя е всичко, което нося! — викна Проповедникът. — Говоря от името на Ръката на Бога. Аз съм Проповедник.

Някои разбраха от думите му, че това е ръката на Муад’Диб, докато вниманието на други бе привлечено от повелителното присъствие и страшния глас. По този начин Аракис научи неговото име, ала това не бе последният път, когато то беше чуто.

Стаята беше малка, с лека миризма на озон, осветена от смътното сияние на светоглобуси и металносиньото лъчение на единствения мониторен екран. Екранът бе широк около метър, а височината му — само две трети от широчината. На него се виждаше някаква безплодна камениста долина, където два Лаза тигри се хранеха с кървавите останки от наскоро убита жертва. На склона зад тигрите можеше да се забележи строен мъж във всекидневната униформа на сардукар, с отличителни знаци на левенбрех на яката. На гърдите му се виждаше табло за сервоуправление.

Пред екрана бе поставен ергономичен стол по очертанията на тялото, зает от жена със светла коса и неопределена възраст. Лицето й бе сърцевидно, а деликатните й ръце се бяха впили в страничните дръжки на стола, докато наблюдаваше. Нейната фигура бе прикрита от широко набран пеньоар, гарниран с позлата. На крачка вдясно бе застанал мъж с вид на коравосърдечен човек, облечен в брокатената и с бронзов цвят униформа на башар-адютант от старите имперски сардукари. Сивеещата му коса бе ниско остригана около правилните черти на лицето с безизразен поглед.