Франк Хърбърт - Децата на Дюн

Странната двойка се промъкваше през събраната от деня тълпа, за да стигне най-после до стъпалата, които водеха нагоре през терасираната площ от множество хектари към укрепената със стръмен склон стена на Храма на Алая, подобие на кийпа на Пол. Проповедникът се заизкачва по стълбите и достигна заедно с младия си водач до третата площадка, където поклонниците на хажра(*) очакваха утринното отваряне на гигантските двери, извисяващи се над тях. Тези двери бяха достатъчно широки, за да пропуснат цяла катедрала от времето на някоя от древните религия. Говореше се, че минаването през тях превръща душата на всеки пилигрим в прашинка, толкова малка, че да съумее да мине през иглено ухо и да влезе в рая.

В края на третата площадка Проповедникът се обърна, сякаш искаше да огледа събралите се, да види с празните си очни орбити суетните и наконтени градски обитатели, някои от които бяха от племената на свободните, но дрехите им представляваха чиста имитация на влагосъхраняващи костюми; сякаш искаше да открие и обладаните от религиозна жар поклонници, току-що слезли от космическите транспортни средства на Сдружението(*) и очакващи първата стъпка към посвещението, което би следвало да им осигури място в блажения рай.

А площадката бе наистина шумна. Виждаха се поклонници на Духа на махди, в зелени горни дрехи, които носеха соколи, обучени да пищят пронизително някакъв „повик към небето“. Гласовити продавачи разнасяха храни. Имаше много неща за продан и гласовете се надвикваха един през друг; имаше и тарок от Дюн, чиито малки книжчици с коментари бяха отпечатани на шигърова жица(*). Някакъв продавач предлагаше парченца тъкан, „гарантирано докосната от самия Муад’Диб“. Друг имаше шишенца с вода, „удостоверено взети от Сийч Табър, където е живял Муад’Диб“. В цялата тази бъркотия се разговаряше на сто или дори повече диалекта на езика галах(*), примесени с грубите гърлени звуци и същинското цвъртене на периферни езици, събрани тук от Свещената Империя. Лицетанцьори(*) и дребноразмерни обитатели от предполагаеми планети на занаятчии като тези от Тлейлакс(*), подскачаха и се въртяха в кръг сред тълпата, облечени в светли дрехи. Виждаха се както сухи, така и пълни лица, обилно напоени с вода. Подобният на шепот ход на неспокойни нозе се чуваше от покритата с песъчинки металопластова материя, оформена в широки стъпала. От време на време от тази какофония се издигаше пронизителен молитвен глас: „Муаааад’диб! Муаааад’диб! Приеми настойчивата молба на душата ми! Ти, миропомазаният от Бога, приеми душата ми! Муаааад’диб!“

Наблизо, в средата на група поклонници, двама актьори рецитираха срещу няколко монети отделни пасажи от популярния понастоящем „Спор на Армистад и Лийндграх“.

Проповедникът наклони главата си, за да чуе по-добре. Актьорите бяха мъже от града, на средна възраст и с отегчителни гласове. Получил нареждане, младият водач ги описа на Проповедника. Носеха широки роби върху обилно напоените си с вода тела, по които нищо не намекваше дори за имитация на влагосъхраняващ костюм. Това бе забавно за Асан Тарик, но Проповедникът не пропусна да го сгълчи.

Актьорът, изпълняващ ролята на Лийндграх, току-що завършваше тържественото си слово:

— Ами! Вселената може да бъде разбрана само от една чувствителна ръка, способна да осъзнава. Именно тази ръка насочва ходовете на скъпоценния ви мозък и движи всичко, което тръгва от него. Тогава успявате да видите какво сте създали и ставате осъзнаващи, но само след като ръката е свършила своята работа!

Оскъдни аплодисменти възнаградиха изпълнението му. Проповедникът подуши и ноздрите му отбелязаха обилните миризми на това място: неуловимите естери от зле прогонени влагосъхраняващи костюми, маскиращите мускусни миризми от различни източници, познатия кремъчен прахоляк, издишаните аромати на неопределим брой екзотични храни, дима от рядко срещания тамян, който вече бе запален в Храма на Алая и сега се разнасяше надолу по стълбите в изкусно направлявани струи. Мислите на Проповедника бяха отпечатани върху лицето му, докато той поглъщаше всичко около себе си. И ние, свободните, стигнахме дотук!

Внезапно започнало забавление раздвижи тълпата, събрана на площадката. Пясъчни танцьори бяха излезли на площада в подножието на стълбите; петдесетина от тях — навързани един към друг с въжета от елаково дърво. Очевидно бяха танцували така няколко дни в преследване на екстазно състояние. От устите им капеше пяна и те удряха крак в такта на някаква разбираема само за тях музика. Почти половината от танцьорите висяха безчувствени на въжетата, влачени напред-назад от останалите, също като кукли на конци. Но една от тези кукли внезапно се събуди — присъстващите очевидно знаеха какво да очакват.