Франк Хърбърт - Децата на Дюн

Ганима долови как трепери брат й, застанал пред нея.

— Какво си сторил? — попита тя.

Но Лито все още не искаше да се отклонява от хода на собственото си откровение:

— Колкото по-малко са пясъчните твари, толкова екологичното преоформяне на планетата…

— Те противостоят, разбира се — кимна тя, започвайки да схваща причината за страха в гласа на своя брат, въвлечен в хода на събитията против собствената си воля.

— Когато пясъчните твари изчезнат, ще ги последват и всички червеи — каза той. — Родовете и групите трябва да бъдат предупредени.

— Няма да има и подправка — добави тя.

Думите им съвсем бегло отразяваха важни страни на многоликата опасност, която и двамата виждаха след намесата на човека във взаимните връзки, установени на Дюн от дълбока древност.

— Алая го знае — каза той. — И затова злорадства.

— Как може да си толкова сигурен?

— Сигурен съм и има защо.

Сега тя бе напълно убедена в естеството на това, което бе причинило неговото безпокойство и тази убеденост я смразяваше.

— Родовете не биха повярвали, ако тя го отрече — рече замислено Лито.

Думите му засягаха основния проблем на тяхното съществуване. Каква ли мъдрост могат да очакват свободните от деветгодишни деца? Алая, която с всеки изминал ден се отчуждаваше все повече и повече от предишната си същност, бе заложила именно на това.

— Трябва да убедим Стилгар — каза Ганима.

Сякаш по даден сигнал и двамата обърнаха главите си към осветената от луната пустиня. Сега тя беше друга, променена от няколкото мига вслушване във вътрешните им гласове. За първи път те осъзнаха съвсем точно и пълно ролята на човешката намеса в заобикалящата ги среда. Чувстваха се като неделима част от една динамична система, поддържаща в деликатно равновесие установения ред. Новият светоглед предполагаше реална промяна на хода на съзнанието, която от своя страна ги заливаше с нови резултати от множеството наблюдения. Както бе казвал Лайът-Кайнс, вселената е място на несекващ разговор между различни животински популации. Пясъчната твар в хаплоидния си период бе разговаряла с тях като с животното, наричано човек.

— Племената не могат да не доловят заплахата за водата — каза Лито.

— Заплашено е нещо много по-важно от водата. Това е…

Тя млъкна, доловила действителното значение на своите думи. На Аракис водата бе върховният символ на властта. В основата си свободните оставаха един животински вид със специално предназначение, оцелели и съхранили се в пустинята, специалисти по упражняване на властта в ситуации с постоянно действащ стрес. Но след като водата се бе появила в изобилие, те също почувстваха силата на символичния преход, въпреки че добре разбираха ролята на старите потребности от първостепенна важност.

— Имаш предвид заплахата за властта — уточни тя.

— Разбира се.

— Ще ни повярват ли?

— Само ако осъзнаят ставащото и успеят да доловят липсата на необходимото равновесие…

— Уравновесеността… — започна тя, повтаряйки словата на баба си, изречени толкова отдавна. — Именно тя определя различието между народ и тълпа.

Думите й извикаха в съзнанието му образа на техния баща и той каза:

— Икономиката срещу красотата; това е приказка, по-стара от Шеба. — После въздъхна и погледна към нея през рамо: — Гани, започвам да виждам сънища-прозрения.

Тя отговори с дълбока въздишка. А той продължи:

— Вече знаех за закъснението на баба ни, когато Стилгар ни каза. Но другите ми прозрения са със съмнителна стойност.

— Лито… — тя тръсна глава с овлажнели очи. — При баща ни това дойде доста по-късно. Не мислиш ли, че може да бъде…

— Видях се покрит със защитна обвивка да бягам през дюните — рече той. — Бях и в Джакуруту.

— Джаку… — тя се окашля, за да прочисти гърлото си. — Този ужасно стар мит!

— Нищо подобно, Гани! Мястото е истинско. Трябва да намеря човека, когото наричат Проповедника. Трябва да го намеря и да го попитам.

— Мислиш ли, че той е… баща ни?

— Задай същия въпрос на себе си.

— Може и да е той — съгласи се Ганима, — но…

— Никак не ми харесва това, което знам, че ще направя — рече Лито. — За първи път в живота си разбирам моя баща.

Тя почувства, че я бе изключил от мислите си и вметна:

— Този Проповедник е сигурно някой стар мистик.

— Моля се да е така — прошепна той. — О, как се моля!

После се наклони рязко напред и се изправи. Балисетът отзвънна в ръката му при движението.