Франк Хърбърт - Децата на Дюн

Той се загледа в пустинята, към тъмните сенки зад барханите — тези високи, с форма на полумесец пътуващи дюни, които се движеха като вълни из Аракис. Тук бе Кедем, вътрешността, така че дюните рядко биваха белязани от несиметричните криволици, оставяни от движението на някой гигантски червей. Залезът хвърляше кървави ивици по тях, озарявайки в огненочервен цвят тъмните краища. Един ястреб, стрелващ се от пурпурното небе, прикова вниманието му така, както птицата сграбчи с ноктите си скална яребица в нейния последен полет.

Точно под тях, в пустинната равнина, бе избуяла пищната зеленина на растения, поливани от канал, който освен откритите участъци имаше и подземни тунели. Водата идваше от колекторите на гигантски ветрокапан(*), разположен на най-високата точка на скалния масив. Зеленото знаме на атреидите се вееше там, опънато от вятъра.

Вода и зеленина.

Новите символи на Аракис — вода и зеленина.

Оазис от покрити с растителност дюни, приличен на диамант и намиращ се под високата издатина, на която бе застанал, спря погледа му с острото усещане, познато на свободните. Извикващият спомени вик на някаква нощна птица се разнесе от урвата под него, засилвайки многократно усещането, че изживява момент на някакво бурно отминало време.

Nous аvons сhange cela — помисли Лито, преминавайки без затруднение на един от древните езици, които двамата с Ганима използваха за поверителни или лични разговори. Ние променихме всичко това. Той въздъхна. Оubler je ne pus. Не мога да го забравя.

Отвъд оазиса, на отслабващата светлина все още се виждаше земята, наричана от свободните „Пустошта“ — там, където нищо не растеше и която никога не е била плодородна. Водата и грандиозният екологичен план променяха нещата. На Аракис днес имаше области, където се простираше зеленото кадифе на залесени хълмове. Гори на Аракис! Мнозина от по-младото поколение трудно можеха да си представят пясъчни дюни под вълнообразните зелени издутини и никак не се удивляваха от растителността в лесовете с почти непрестанни валежи. Но Лито долавяше, че вече мисли като възрастните свободни, които се отнасяха с внимателно подозрение към промените и чувстваха страх от присъствието на нови и непознати неща.

— Децата ми съобщават — подхвана той, — че вече рядко намират тук пясъчни твари близо до повърхността.

— Какво би трябвало да означава това? — запита Ганима с прозиращо в тона й раздразнение.

— Че нещата започват да се променят прекалено бързо.

Птицата отново се обади от урвата, а нощта се спусна над пустинята така, както ястребът се бе спуснал върху яребицата. Нерядко именно нощта бе време за атака на събраните в него памети, защото всички вродени във вътрешния му свят животи упорито настояваха за своя час. Ганима не се противопоставяше на това необикновено явление по спокойния начин, по който го правеше той. Но и тя знаеше за неговото вълнение и безпокойство, затова сега ръката й докосна рамото му в знак на съчувствие.

Лито удари яден акорд по балисета.

Как би могъл да й разкаже какво изпитва?

В главата му се водеха войни и безброй личности разказваха преживяното някога от тях: страшни катастрофи, любовна отмала, багри и звуци на множество места, и още толкова смътно познати лица… заровени в земята скърби и бликащо веселие на невероятно много хора. Той чуваше елегии за вече изчезнали планети, окичени в зеленина танци и светлина от камина, ридания и радостни викове, откъслеци от нескончаеми разговори. Техният щурм бе най-яростен и тежък за него нощем и на открито място.

— Защо не се прибираме? — попита Ганима.

Той поклати глава и по жеста му тя разбра, че обхваналата го тревога е по-силна от нейните предположения.

Защо ли толкова често посрещам нощта тук, на открито? — сам се запита той, без да усети как сестра му сваля ръката си.

— Знаеш защо измъчваш себе си по такъв начин — рече тя.

Лито долови беглия укор в гласа й. Да, знаеше. Очевидният отговор се намираше в неговото съзнание. Защото това могъщо движение на познато-непознато в мен ме носи като вълна. Усети гребена на миналото, над който прелетя, сякаш бе яхнал сърф. Притежаваше възседналите времето възпоминания на своя баща, които покриваха всичко останало, и въпреки това искаше да има без остатък и усещанията на онези люде, които бяха вече отминали. Искаше ги. А те бяха особено опасни. Сега го знаеше добре, след като бе разбрал новото, което бе длъжен да каже на Ганима.