Франк Хърбърт - Децата на Дюн

Пустинята постепенно се осветяваше от издигащата се светлина на Първата Луна(*). Той се загледа в привидната неподвижност на преливащите едно в друго пясъчни пространства, проточили се до безкрая. Недалеч вляво стоеше Служителят — оголено скално образувание, което носещите пясъка ветрове бяха изгризали така, че приличаше на тъмен червей, запътил се нанякъде през дюните. Един ден и скалата, на която бе стъпил, щеше да добие същата форма; тогава Сийч Табър нямаше да съществува на друго място, освен във вътрешния свят на някого като него. Лито ни най-малко не се съмняваше, че и след толкова много време ще има някой като него.

— Защо си се загледал в Служителя? — попита Ганима.

Той сви рамене. Нарушавайки нарежданията на своите пазачи, Лито и Ганима често отиваха до Служителя. Там бяха намерили едно потайно и усамотено място, а сега той вече знаеше и защо това място ги бе привлякло.

Под него, в скъсеното от мрака разстояние, се виждаше открит участък от канат(*), който блестеше на светлината; повърхността му бе набраздена от хищни риби, които свободните винаги пускаха във водоемите, за да държат настрана пясъчните твари.

— Застанал съм между риба и червей — тихо каза той.

— Какво?

Лито повтори по-високо думите си.

Сестра му закри с ръка устата си, предусещайки какво го тревожи. Баща й постъпваше по същия начин; от нея се искаше само да насочи погледа си навътре и да сравнява.

Лито потръпна. Паметите с техните спомени, които връщаха мислите му към места, непосещавани никога от него, му предлагаха отговори на въпроси, които не бе задавал. Виждаше взаимните връзки и разкриващите се събития на гигантски вътрешен екран. Пясъчният червей на Дюн не можеше да премине през вода — тя го отравяше. Въпреки това водата е била позната по тези места и в праисторически времена. Бели гипсови котловини свидетелстваха за изчезнали езера и морета. Дълбоко изкопани кладенци стигаха до вода, изолирана от пясъчните твари. С пълна яснота, сякаш бе присъствал на отминалите събития, той разбираше какво бе станало на тази планета и то го изпълни с лошо предчувствие за резките промени, съпътстващи намесата на човека. Лито произнесе почти шепнешком:

— Ганима, знам какво се е случило.

Сестра му се наведе към него.

— Какво?

— Пясъчните твари…

Той замълча, а тя се зачуди защо брат й все се връща към хаплоидния период от живота на гигантския пясъчен червей, но не посмя да повлияе върху хода на вътрешния му глас.

— Пясъчните твари — повтори той — са пренесени тук от друго място. По това време на планетата е имало вода. Те са се разпространили преди съществуващите екологични системи да ги овладеят. Енцистирали са наличната вода в свободно състояние, превърнали са този свят в пустиня… и са го направили само за да оживеят. Те могат да преминават във фазата на пясъчния червей единствено в условията на достатъчно суха планета.

— Пясъчните твари, така ли?

Ганима поклати глава, но не понеже се съмняваше в думите му, а просто защото не искаше да се спуска до дълбочините, от които той черпеше необходимата информация. Пясъчните твари? Безброй пъти, както в сегашното си тяло, така и в много други, тя бе участвала в детското забавление, когато с ръкавици от тънка ципа разравяха повърхността за пясъчни твари и ги разнищваха, преди да ги отнесат до дестилатора. Смъртта им в този съд за преработка освобождаваше съдържащата се в тях вода. Беше наистина трудно да си представи малкото безмозъчно същество като сила, предизвикала събития с огромна важност и мащаби.

Лито сякаш кимна на собствените си мисли. Свободните винаги бяха практикували зарибяването на своите водоеми с хищници. Пясъчните твари в своя хаплоиден период активно противодействаха на значителните струпвания на вода в близост до повърхността на планетата; и сега хищните риби шареха долу в каната. Пясъчните червеи съдържаха малки количества вода, като тази например в клетките на човешкото тяло. Но когато червеите попаднеха в огромни водни пространства, в техните химически лаборатории всичко се обръщаше с главата надолу — те буквално експлодираха в смъртоносно преобразувание, при което се получаваше опасният мелинджов концентрат, дрогата за достигане на върховно осъзнаване, ползвана в разредено състояние, за оргиите в сийча. Именно този концентрат бе превел Пол Муад’Диб през стените на Времето, за да попадне в кладенеца на пълното разпадане — нещо, което не бе дръзвало да стори досега нито едно същество от мъжки пол.