Франк Хърбърт - Децата на Дюн

— Както нареди майката на Муад’Диб.

После погледна към Алая, към Зебаталеф, отново към Джесика и добави:

— Болно ми е, че трябва да забавя срещата с вашите внуци, но, все пак, налагат го неща от първостепенна важност за държавата.

Добре — помисли Джесика. — Наистина е делови човек, повече от всички присъстващи. След като определим подходящата монетна система, ще го купим.

Тя установи, че е доволна от неговата настойчивост във връзка с важната церемония. Тази малка победа щеше да засили позициите му в отношенията с другите. Знаеха го и двамата. Приемането на ритуала можеше да бъде смятано за аванс срещу по-нататъшни услуги.

— Предполагам, че си уредил превоза — каза тя.

Приседнал, Лито свиреше на малкия балисет, изпратен за петия му рожден ден от Гърни Халик, ненадминатия майстор на инструмента. След четири години упражнения бе достигнал добро владеене на балисета, макар че двете допълнителни басови струни все още го затрудняваха. Музиката му носеше спокойствие, поне за определени вълнения и смутове; Ганима не бе пропуснала да отбележи този факт. Сега той седеше в здрача върху една издатина на оголената огромна канара, в чийто подслон се намираше Сийч Табър, и подрънкваше леко по струните.

Ганима бе застанала зад него, а дребната й фигурка излъчваше категорично несъгласие. Тя не искаше да излезе навън, след като бе научила от Стилгар, че баба им е била забавена в Аракийн. Особено пък — с приближаването на нощта. В опита си да предприеме нещо, за да раздвижи своя брат, тя попита:

— Какво е това, дето дрънкаш, а?

Вместо да отговори, той подхвана друга мелодия. За първи път, след като бе получил подаръка, в Лито отчетливо се затвърди убеждението, че балисетът е изработен от истински майстор в този занаят на Каладън. Той бе наследил богатството на множество памети, които можеха да събудят у него силна носталгия по красивата планета, където господар беше Дворът на атреидите. Достатъчно бе да преодолее вътрешните си бариери на фона на тази музика, за да чуе гласове от ония времена, когато Гърни е вземал балисета, за да отвлече от грижите своя приятел и повереник Пол Атреидски. Докато инструментът звучеше в собствените му ръце, Лито чувстваше физическото присъствие на своя баща. Продължаваше да свири и с всяка изминала минута установяваше все по-тясна връзка с балисета. Тъй както долавяше и пълното вглъбяване в себе си, въпреки че мускулите на един деветгодишен човек все още нямат размерите и формата, нужни за изразяване на вътрешната духовна мощ на музиката.

Ганима нетърпеливо потрепваше с крак, без сама да усети, че бе влязла в ритъма на братовото си изпълнение. Свивайки устни, Лито изведнъж прекъсна познатата мелодия и опита с друга песен, която беше по-стара от всичко, свирено от Гърни. Била е вече стара, когато свободните са се преселили на петата поред планета. В текста отекваше тема от Зенсуни(*); той чуваше думите в паметта си, докато пръстите му извличаха колеблив вариант на мелодията:

Когато той изтръгна последния тон, Ганима се обади:

— Каква стара и противна песен! Защо точно нея?

— Защото е подходяща.

— Ще я изсвириш ли на Гърни?

— Може би.

— Той ще я нарече мрачна глупотевина.

— Знам.

Лито погледна през рамо към сестра си. Той никак не се бе изненадал от факта, че тя познаваше песента, но внезапно го заля вълна от благоговение при мисълта за праволинейната същност на техния живот. Единият можеше да умре и въпреки това да остане жив в съзнанието на другия, без да се наруши целостта на споделената памет; те наистина бяха толкова близо един до друг. Изплаши се от усещането за извънвремевата плетеница на тази близост и отклони втренчения си вътрешен поглед към нея. Знаеше, че в плетеницата има и пролуки. Най-новата отново върна страховете му. Почувства как линията на техния живот започва да се разделя и се запита: Мога ли да й кажа за това, което се случи само с мен?