Франк Хърбърт - Децата на Дюн

Пазачката отново я повика за закуска с ясно доловима нотка на нетърпение.

Алая се обърна и с гневен жест я отпрати. Служителката се подчини, но вратата на покрива изтрещя.

Този трясък сякаш върна Алая към всичко, което се бе опитала да отхвърли от себе си. Другите животи се надигаха като страховита вълна. Всеки от тях сякаш притискаше нейните центрове за вътрешно виждане и образуваше същински облак от лица. Кожата на някои от лицата бе покрита с петна от краста, други бяха загрубели и с черни като сажди сенки, устните на трети приличаха на бонбони срещу екзема. Натискът на този рояк я заля със силата на течение, което трябваше да я понесе, за да може тя да се гмурне и изплува от него.

— Не — пошепна Алая. — Не… Не искам.

Насмалко не се строполи на пътеката; задържа я една пейка близко до нея, която пое отпадналото й тяло. Опита се да седне, но не успя, така че просто се отпусна върху студения металопласт, без да спре да шепне своя отказ. Огромната вълна продължаваше да се надига в душата й.

Чувстваше опасността и от най-незначителната проява на внимание, но въпреки това се опитваше да долови всяко отделно възклицание на затворените в нея усти, вдигащи ужасна врява. Какофонията на гласовете им молеше за отзивчивост: „Мен! Мен! Не, мен!“ Но тя много добре знаеше, че ако само веднъж обърне някому внимание, ще бъде напълно изгубена. Ако отдели едно лице от множеството и последва повика, идващ от него, все едно че се предаваше на същата егоцентрична сила, с която споделяше собствения си живот.

Причината е в твоето прозрение — пошепна някакъв глас.

Тя покри ушите си с ръце, докато мислеше; Аз не съм прорицателка! Трансът не ми действа!

Но гласът упорстваше:

Щеше да подейства, ако сама бе му помогнала.

— Не… Не… — продължи да шепне тя.

И други гласове се промъкнаха в нейното съзнание. Аз, Агамемнон, също твой предшественик, искам време за разговор!

— Не… Не…

Тя все по-силно притискаше с ръце ушите си докато не усети болка. Някакъв налудничав кикот попита в главата й: Какво стана с Овидий? Глупак. Той е също като Джон Бартлет.

Имената не й говореха нищо при сериозната опасност, в която бе изпаднала. Искаше й се да изпищи веднъж срещу всички тях и да повтори писъка си срещу останалите гласове, но не успя да издаде нито звук.

Жената от стражата, пратена повторно на покрива от старшите по служба, надникна от вратата зад мимозите, видя Алая на пейката и каза на друга до нея:

— Аа, почива си. Нали видя, че не спа добре миналата нощ. Хубаво е да вземе заха, утринната почивка.

Алая не чу своята телохранителка. Съзнанието й бе заето с кресливо пеене:

Ние сме старци, весели чудаци! Ура!

Гласовете отекваха в черепната й кутия.

Полудявам — помисли тя. — Губя разума си.

Краката й помръднаха немощно. Чувстваше, че ако може да заповяда на тялото си да побегне, би се спасила. Трябваше да се измъкне, за да не позволи на вътрешната вълна да я завлече в мълчанието, където душата й щеше да бъде отровена завинаги. Но тялото не й се подчиняваше. Най-могъщите сили на империята щяха да изпълнят всяка нейна прищявка, ала със собственото й тяло нещата стояха по друг начин.

Един глас отвътре се изкиска и продължи: Детето ми, погледнато от една страна, всяко съзидателно произшествие представлява катастрофа. Басовият глас протътна в ушите й, след това отново изхихика, сякаш искаше да иронизира собствената си надутост:

Аз ще ти помогна, мило дете, но и ти трябва да сториш същото за мен.

На фона на надигащата се зад басовия глас врява, Алая продума с тракащи зъби:

— Кой… Кой…

Пред нея се появи някакво ново лице. То бе усмихнато и толкова пълно, сякаш бебешко, ако не се броеше жадното нетърпение в очите. Тя направи опит да се отдръпне, но успя само да обхване с вътрешния си поглед едно тяло, прикрепено към лицето. Тялото бе противно на вид с извънмерната си дебелина и облечено с роба, от малките издутини на която се разбираше, че за тлъстината е била нужна опората на преносими суспенсори(*).

— Ето ме — избоботи басовият глас, — дядо ти по майчина линия. Ти ме знаеш. Аз бях барон Владимир Харконен.

— Но ти… Ти си мъртъв! — едва изрече тя.

— Разбира се, мила моя! Повечето от нас, които са в теб, сме мъртви. Но никой от останалите не иска реално да ти помогне. Не те разбират.

— Махни се — помоли Алая. — Искам да се махнеш.

— Но ти имаш нужда от помощ, внучке — започна да спори гласът на барона.

Господи, как изглежда, помисли тя, докато наблюдаваше образа му на екрана зад затворените си очи.