Франк Хърбърт - Фани Мае

Ами звездите? Кейлбанът ги бе уверил, че около тях няма други планети… и все пак имаше звезди. Ако това бяха звезди, разбира се. Може би бяха само облачета светещ газ, подредени според желанието на Млис.

С изчезването на вселената това място щеше да остане доста самотно, помисли си Чео. Звездите щяха постоянно да му напомнят за Млис.

Но тук щеше да бъде на сигурно място. Нямаше да го преследват, защото нямаше да има преследвачи.

Погледна назад към осветената стая.

Колко спокойно само чака Паленкито! Притворил очи, безизразен. Камшикът небрежно висеше от единствената му ръка. Глупаво дивашко оръжие! Но вършеше работа. Без странното съчетание от дива ненаситност и перверзни желания на Млис, никога нямаше да открият тайната на това оръжие, никога нямаше да намерят този свят и начинът да го изолират завинаги.

Завинаги! — опита на вкус мисълта Чео. Това е много дълъг период от време. Прекалено дълъг, може би. Тази мисъл го обезпокои. Самотен … завинаги.

Наложи си да не мисли за това и отново погледна към циферблата. Стрелките бяха стигнали на косъм от заветната точка. Всеки момент щяха да се слеят.

Чео чакаше. Вече не гледаше към стрелките, не гледаше към нещо определено, просто чакаше. Отвън нощта бе изпълнена с уханията, които Млис бе събрала — екзотични цветя, аромати и миризми от редки жиботински форми, диханията на безбройните същества, които тя бе довела в нейният ковчег.

Ковчег. Какво странно име бе избрала за това място. Може би щеше да го промени… по-късно. Инкубатор? Не! Това навяваше болезнени спомени. Защо ли няма други планети, зачуди се той. Без съмнение, Кейлбанът би могъл да създаде други планети. Но Млис не бе поискала.

Почти невидима тънка ивица все още разделяше стрелките на циферблата.

Чео се върна в стаята и повика Паленкито. Тантурестата костенурка се раздвижи и застана до него. Изглеждаше някак нетърпелива. Паленките обичаха насилието.

Чео изведнъж почуства огромна празнина в себе си. Но връщане назад нямаше. Той постави дланите си на контролното табло — човешките си длани. Те също щяха да му напомнят за Млис. Превъртя ключа. Беше странно студен и чужд между пръстите му, но той подтисна неприятното си усещане, безпокойството си, чувството на съжаление. Насочи цялото си внимание към стрелките.

Те се сляха и пространствената врата се отвори.

— Сега! — заповяда той.

Вихровият цилиндър на пространствената врата се отвори в хидробола и Маккай чу командата, изречена от Пан Спечито. Отворът увисна на тавана и изпълни виолетовото сияние с ярка светлина. Тя струеше иззад двете фигури, които се показваха в очертанията на вратата — едно Паленки и Чео, Пан Спечито.

Вихровият цилиндър набъбна до застрашителни размери и покри малката стая. Бясните енергийни полета по контурите му разблъскаха охраната от щурмоваци настрани. Преди да успеят да се съвземат ръката на Паленкито се стрелна напред и замахна с камшика.

Маккай затаи дъх сред дъжда от зелени и златни искри, който се посипа около Кейлбана. Златни! Камшикът удари отново. Още искри изригнаха, пробляснаха, паднаха и угаснаха в нищото.

— Спрете! — извика Маккай към щурмоваците, които понечиха да атакуват. Не искаше повече жертви от затварящи се пространствени врати. Щурмоваците се поколебаха.

Паленкито още веднъж нанесе удар с камшика. Дъжд искри се изля и угасна.

— Фани Мае! — извика Маккай.

— Отговарям — каза Кейлбанът. Маккай усети внезапното покачване на температурата, но емоционалната вълна, придружаваща думите беше кротка, успокояваща и… мощна.

Щурмоваците се засуетиха, разделили вниманието си между Маккай и мястото, където Паленкито продължаваше своята злокобна игра. Всеки удар на камшика къпеше стаята в златен дъжд.

— Какво става с твоята субстанция, Фани Мае? — попита Маккай.

— Моята субстанция нараства — отвърна Кейлбанът. — Ти ми носиш енергия и доброта. Аз връщам любов за любов и любов за омраза. Ти ми даваш сила за това, Маккай.

— А окончателното разпадане? — попита Маккай.

— Разпадането се отменя! — Определен възторг се долавяше в думите на Кейлбана. — Не виждам пресечна точка на свръзки за окончателно разпадане! Моите приятели ще се върнат с любов.

Маккай най-после въздъхна успокоено. Проработи. Всяка следваща дума на Кейлбана носеше горещият полъх на огнена пещ. Това също показваше, че са успели. Изтри потта от челото си.