Франк Хърбърт - Фани Мае

— Доста странна теория — каза Тулук. Изключи нещо и звукът от поставката спря. В настъпилата тишина ясно се открои тиктакането на някаква друга машинария от уреда. Новият звук съвсем не беше успокояващ. Приличаше на цъкането на часовников механизъм, прикрепен към взривно устройство. Отмерваше секундите в смъртоносна надпревара с някаква приближаваща катастрофа.

Маккай чувстваше как всяка отмерена секунда се натрупваше и издуваше напрежението като балон, който всеки миг щеше да се пръсне. Всеки миг смъртта щеше да се стовари отгоре им. Тулук приличаше на магьосник със странната си пръчица, само дето всичко беше обърнато наопаки. Той превръщаше златните късове в смъртоносни оловни куршуми. А и фигурата му не бе подходяща. Нямаше пелерина и пристегната в кръста риза. Нямаше дори ханш. Цилиндричното тяло на Рийва подразни Маккай. Рийвите се движат прекалено мудно. Проклетото тиктакане!

Хидроболът на Кейлбана можеше да се окаже последният дом във вселената, последното убежище за разумен живот. А нямаше дори легло, в което един разумен спокойно да умре.

Рийвите не спяха в легла, разбира се. Те се отморяваха, облегнати на специалните облегалки, а когато умираха, ги погребваха прави.

Тулук имаше сива кожа.

Като олово.

Ако всичко свърши сега, зачуди се Маккай, кой ли от тях двамата щеше да умре пръв? Чия ли щеше да е последната въздишка?

Маккай се задави в прилива на собствените си страхове. Прекалено много мрачни размисли се криеха във всяка изпълнена с напрежение секунда.

Нямаше да има повече песни, нито смях, нито тропот на детски крачета, препускащи в немирни игри…

— Ето — каза Тулук.

— Готов ли си? — попита Маккай.

— След секунда. Защо Кейлбанът не говори?

— Защото й казах да пести силите си.

— А какво казва тя за твоята теория?

— Смята, че съм постигнал истинност .

Тулук извади малка спирала от куфарчето си и я закрепи в основата на бляскавия пръстен.

— Хайде, хайде — нервничеше Маккай.

— Твоите подканяния няма да съкратят времето, необходимо за тази задача — каза Тулук. — Аз, например, съм гладен. Дойдох тук направо от лабораторията, където бях затрупан с работа. Не съм имал време нито да почивам, нито да ям. Но това не ме кара да се оплаквам, нито пък да бързам, защото всяка прибързаност води до грешки.

— Значи не се оплакваш, а? — попита Маккай. — Искаш ли вода?

— Не, благодаря — отвърна Тулук. — Пих вода преди два дни.

— Е, добре няма да те насилвам да прибързваш с дажбата си.

— Не мога да разбера какъв модел на ударите очакваш да идентифицираме в случая — каза Тулук. — Едва ли си мислиш, че можем да имаме данни за майстори, които са способни да изковат нещо с такива огромни…

— Това е Божие творение — каза Маккай.

— Не споменавай напразно името Господне — рече Тулук.

— Наистина ли си вярващ или просто се подсигуряваш за всеки случай? — попита Маккай.

— Само те укорих, че говориш неща, които биха се сторили обидни на някои разумни — каза Тулук. — И без това си имахме доста неприятности докато преодолеем преградите на междувидовите различия сред разумните. Защо допълнително да си усложняваме работата като намесваме и религиозните им потребности?

— Е, ние от доста време проучваме Богът Създател, или каквото и да е там — каза Маккай. — Точно затова и ще направим спектроскопичен запис на това, което ще стане тук. Още дълго ли ще се мотаеш?

— Търпение, само търпение — промърмори Тулук.

Отново активира пръчицата и я приближи до бляскавият пръстен. Отново се чу познатият звук, само че в по-горен тон. Този звук лазеше по нервите на Маккай. Усети го по емайла на зъбите си и по настръхналата кожа на гърба си. Засърбя го от вътре, където не можеше да се почеше.

— Проклета жега! — изръмжа Тулук. — Защо не накараш Кейлбана да отвори люка?

— Нали вече ти обясних защо.

— Е, това не улеснява с нищо задачата ми!

— Знаеш ли, — каза Маккай — когато се свърза с мен първия път, когато ме отърва от онова Паленки, помниш ли какво каза тогава? Каза, че си бил обвързан с Фани Мае и още нещо много странно.

— Ммм? — Тулук извършваше някакви много деликатни операции в основата на поставката на пръстена с един от речевите си израстъци.

— Каза нещо, като че не си осъзнавал дотогава къде живееш. Спомняш ли си?

— Никога няма да го забравя. — Тулук надвеси цилиндричното си тяло над пръстена и се вгледа в движенията на пръчицата, която същевременно размахваше напред назад от другата му страна.