Теодора Тодорова: Нещото

— Спусни щорите! — казах.

Мракът проникна толкова дълбоко, колкото светлината никога не би могла. Нечувано дълбоко — под клепачите, ретината и мозъка… много, адски дълбоко.

— Уиски с лед!

Нямаше нужда да ставам. Чашата долетя при мен и се заби във влажната ми десница. Гарски кристал — много здрав и още по-скъп. Можех да го строша, исках да го направя, но гърлото ми заропта и аз се подчиних на жаждата.

Ти подчиняваш ли се на жаждата?

— Копеле си ти.

Аз бях копелето. Гаврътнах чашата и изгълтах съдържимото на един дъх. Не я счупих. Макар да исках. И да си прережа вените с парче от адски скъпия гарски кристал. Дори сега, в тази тъмница можех да различа златните нишки, които се виеха във вътрешността му — като японски рози под прозореца на нечия фермерска къща. Такъв си е — чудно хубав, примамлив, изнасилващ до изнемога човешката суета, а впоследствие и джоба. Как да го строша?

— Карай нататък! — внезапно извиках.

— Дефиницията е неясна, Дайрън.

— Самовглъбявам се. Опитвам да избегна трафика… от мисли.

— Искаш ли да се възползваш от психоаналитик? — добави меко приятелската програма. — Мога веднага да ти уредя час.

— Не! — почти изквичах. Има някои неща, които дори компютърна програма не трябва да знае. — Малко съм уморен. Това е всичко.

— Искаш ли лекарство, Дайрън? Срещу умората?

Мълчах. Гледах гарския кристал. Компютърът млъкна също — беше в изчакващ режим. Аз обаче не се поддадох на изкушението…

— Престани да се ровиш в мозъка ми Кей! — казах възможно най-меко, дори прекалено. Макар да не го исках, гласът ми прозвуча като този на прилежна колежанка в момент на незнание. — Пусни музика. Нещо… разпускащо.

От закритите колони зазвуча най-наркоманското изпълнение което бях чувал. Спрях го на третата минута, крайно отвратен.

— Нещо друго, Дайрън?- програмата се подвуоми. — Мога да ти помогна.- каза просто за да спази протокола (алгоритъма).

Вече никой не може да ми помогне. Отдавна съм престанал да правя друго освен да си вредя. И не мога да спра да го върша. Вчера убих доктора — някъде след полунощ, малко след като той ми помогна да преодолея поредния пристъп и това ме довърши. Окончателно.

Взех решение — връщам се обратно.

Там, там където единствено сълзите и потта мокрят земята…

Малко преди полунощ — колкото уиски с лед, не повече.

— Ало? Дайрън ти ли си? Как я караш? …в единайсет и пет. Сигурно си пиян, друже, залиташ по теракота в къщи и си се спънал случайно в телефона.

— Не съм добре, Реймънд. Можеш ли да ме прегледаш?

— Разбира се Дайрън. …за двеста долара.

— Веднага идвам.

Затвори.

Звънецът заби след десет минути, тридесет и пет секунди — хиляди малки парчета стъкло в меката тъкан на мозъка ми. Сигурно трябва да се е разтекъл защото вече чувствах нищото в главата си. Дали пък този път не беше НЕЩОТО? Трябваше да му кажа да влиза направо. Влизай докторе… влизай! Кучи сине, защо се забави???

— Пусни доктор Уайс! — гласът ми кървеше. Усещах железният привкус между зъбите си и техните металокерамични събратя.

— Разбира се, Дайрън! — изщрака говорителя в стената.

Реймънд влетя през вратата и ме погна с въпросите си.

— Пак ли същото, Дайрън?

— Да. — казах. — И се усилва. Направи нещо за бога!

— Кога започна?

— Педи час, час и половина. — изстенах. — Този път ще полудея.

— Опиши ми го!

Бях окъпан в пот от неимоверно усилие. Ръцете ми трепереха.

— Сини триъгълници. Остри ттриъгълници… Мнногго осстри… — глупост естествено, съвършена простотия подправена с много болна фантазия, но опитайте се да измислите нещо с глава, подчинена на пиротехническото изкуство без съгласието на тялото.

Дневната потъна в тишина. Забързани мисли се блъскаха една в друга и наелектризирваха въздуха:

Не можеш ли да се забързаш, Реймънд? Съвсем мъничко, а?

Старая се колкото мога, кучи сине.

Нне си нна мойто място, дда виддиш какво е, кккоппеллеккоппеллекко…

Този път ще му взема триста. отново…

— Легни по корем! — развали магията Реймънд, а гласът му потъна като сребърна монета в джоба на уличен ваксаджия.

Докторът извади фиброиглата и я нагласи върху автоматичният дозатор. Намаза мястото с някакъв разтвор, от който почувствах как задникът ми се изправи и отлетя на някъде — може би най-хубавата част от манипулацията. Нагласи дозата. Изквичах като пребито животно, когато иглата ме прониза. Беше хубаво.