Теодора Тодорова: Времето

Беше тъмно. Не онова тъмно, на което сме свикнали, а тъмно в което няма сенки, няма силуети, няма движение. Просто тъмно, което те плаши. Още държах с потна ръка дръжката на вратата и все едно, че тя бе се превърнала в спасителен остров. Страхувах се ако я пусна в какви ли дълбини може да потъна и докато с треперещи пръсти лазех по стената, за да намеря ключа на осветлението Го усетих — нечие присъствие. Все едно, че по кожата ми полепна дишането на Нещото в тъмното. Стоях парализирана и целият ми реален свят се опираше на пръстите на двете ми ръце — едните още вкопчени в дръжката на вратата, а другите пъплейки към ключа на осветлението. И докато си мислех — аха, това значи да умираш от страх — дойде от тъмното въпросът:

— „Имаш ли още време?!“

Време?! За какво, за къде, за кога?!

Въпросът все едно, че ме блъсна в гърдите и ме остави без дъх все още с разперени ръце като жонгльор, който е объркал посоките на хвърлянията и на хващанията. Прочистих гърлото си с оная характерна за пушачите кашлица, която прилича на късащи се парчета стари вестници и попитах:

— „Има ли някой?“

— „Имаш ли още време?!“ — долетя от тъмното.

Вцепених се и от всички пори на телото ми (боже, колко ли ги имаме?!) заизлиза страх. Помислих си — те, това е краят! Сега вече загазих. Зарових в паметта си, за да си спомня дали платих навреме сметките си, дали тази вечер не пих малко повече от нормалното, дали някой от моите приятели е способен да направи подобна шега, дали не трябваше да предам някой проект в срок, дали заключих врата, дали някъде в мозъка ми някой механизъм не бе дал на късо, дали…

— „Имаш ли още време?!“

За трети път въпросът ме заби за стената и тогава си помислих — трябва да е някой луд, влязъл в къщата ми, за да ме убие! Какво казваха психоаналитиците?! А, да, трябва да им говорим, да ги успокоим, да вникнем в словата им, през това време може би някой ще помогне. Събрах малките остатаци от още неизбягалото ми съзнание и смелост и започнах:

— „Извинявай, знам, че на Петър трябваше да помогна с приготвянето на вечерята. Бе толкова важна за него. Свали тази мацка само преди два дни и искаше да се представи добре. Е, на Петър му се случва рядко някой да му обърне внимание. Не, не защото е грозен, не защото е плешив и дебел, просто е…е малко странен. Знам, знам, че имах още време да му помогна, но някак забравих за времето, докато си пиех бирата в градината и гледах съседите, които се карат като за световно. Не, че исках да навирам нос в техните работи, но бе толкова вълнуващо да видиш едно семейство, което си разменя удари като на боксов мач, а в същото време хлапето им крещи, та се къса и…“

— „Имаш ли още време?!“

— „А, не е за Петър… Знам, знам. Мислех си, че имам време, за да изгладя ризите на мъжа ми. Горкият последните дни ходи все на работа с ръкави, които приличат на радиатора ни. Помислих си, че мога да го направя и по-късно. В крайна сметка за къде да бързам?! Неговото съвещание беше след няколко часа, а имах толкова много време. Оная книга на Тери Прачед ме грабна толкова много, че се отнесох, не видях колко е часът, а и снощи съпругът ми се прибра с оная своя усмивка, която прилича на наял се до насита котарак. Ти знаеш какво имам предвид. Всички мъже се усмихват така, когато са били по чуждо, когато са сгазили лука и не съм сигурна дали вината беше негова, на Тери Прачед, на моя гняв или…“

— „Имаш ли още време?!“

— „Е, щом не е за Петър и мъжа ми, тогава е заради сестра ми. Знам, че и обещах да помогна за онова нейно интервю по английски. Е, в началото си помислих, защо ли трябва да помагам след като на мене навремето не ми помогна никой за работата ми в оня туристически комплекс, но после ме загриза съвестта — каква сестра съм! Та си казах сега ще си полегна, ще поспя малко, а после ще седна, за да разработя въпросите, за да и помогна за новата и работа. Е, позаспала съм доста дълбоко, дори посънувах малко. Помня, че сънувах много врати, които се отваряха и затваряха по някакви свои закони. Приличаха на многоглаво праисторическо чудовище, което те гони и иска да те захапе. Ту се отдалечавах, ту почти ме настигаха. Бягах и после внезапно всичко свърши и потънах в едно пространство, което нямаше форма, цвят, мирис. Не зная какво е било, но се чуствах приятно, топло, блажено и съм забравила колко е часът и…“

— „Имаш ли още време?!“

— „А, не се отнася за тях тримата. О, значи виновната съм аз.