Теодора Тодорова - Времето

Знам, че имах проекти да спра да пуша и да пия по още едно след вечеря. Не, че съм забравила, но си помислих, че мога да го направя от утре. Нищо няма да се промени. В крайна сметка се отнася за моето здраве, за моят живот. След като имам време да го направя днес, защо да нямам и времето да го направя и утре! Толкова е просто — намираш сам времето, когато трябва да направиш нещо, зависи от тебе да погледнеш часовника, зависи от тебе да прецениш, че имаш още време, за да… за да живееш, за да съществуваш. Понякога си мисля, че Времето прилича на Свети Петър — знаеш кой, нали?! Оня старец с ключовете и дебелата книга, който те чака на вратата, за да отреди дали да отидеш в рая или в ада. Не зная защо, но когато си мисля такива неща ме хваща и малко страх. Страх ме е, че имах достатъчно време, за да направя много неща, да изпълня поети обещания, да намина да видя болен приятел. После винаги си казвах, че имам още време, че другите остаряват по-бързо от мене, че техните часовници явно избързват, защото не разбирам как все се оплакват, че нямат време! Мисля, че винаги съм знаела какво е времето, та нали сме в двайсти век, да не сме в средновековието да вярваме в разни дупки в пространството, във вещици, които правят магии и…“

Внезапно, докато съм водила този монолог пръстите ми като отделна част от тялото ми достигнаха най-после мечтаният ключ за осветлението и блесна светлина, която ме заслепи и трябваше да затворя очи, за да не ослепея. И тогава Го видях (боже, как го виждах след като бях със здраво стиснати клепачи) — старец с брада, с грозно изкривени артритни пръсти, облечен в нещо като расо, стиснал дебела книга и седнал на любимото ми кресло. Беше вперил поглед в очите ми все едно, че забиваше в тях гвоздеи. Около него странни, светещи кръгове се вътряха в различни посоки. Кръгове?! Толкова много приличаха на циферблати на часовник. Полека като мътни потоци усетих, че по страните ми текват сълзи — от страх, от изненада, от болка. Усещах и ударите на сърцето си, които ме разтърсваха цялата и за втори път си помислих, че ще умра от страх.

— „Позна ли ме?“

Дали не се шегуваше?! Та, аз не бях го виждала в живота си. Ако не е крадец или сериен убиец, да не би да е някой ненормален, избягъл от близката лудница?!

— „Ннне, не те познавам“

И тогава Той наплюнчи пръстите на едната си ръка и затърси по страницата на книгата си. Пръстите му издаваха тихи звуци като много тиктакания. Бързаха и се спираха все едно, че с тях четеше, както четът слепците своето брайлово писмо. С другата ръка полека вдигна джобен часовник, който като омагьосан се полюляваше на дебел ланец — на ляво, на дясно, на ляво, на дясно. Приличаше на някакав зловещ счетоводител, който рови по своите баланси, за да провери дали сметките са верни и дали си си платил данъците в срок.

— „Аз съм Времето и дойде твоят час, за да заплатиш за всички твои мигове, минути, дни, месеци, години. Нима си помисли, че безплатно си ползвала отстъпеното ти време?! Дадох ти шанс да се защитиш, да се мотивираш как си го отмервала и използвала. Това, което чух до сега ми казва, че си загазила, че много си загазила. Нима си мисли, че винаги можеш да ползваш времето си без То накрая да свърши? Всички хора сте толкова наивни, толкова егоисти и смятате, че може безнаказано да получавате всичко, да го хабите, да го разпилявате. Достигнахте неочаквано далече в техническия си прогрес, пратихте сонди на други планети, открихте тайните на генното инженерство, а не разбрахте най-простото — че времето е живо, че диша, че живее. Както всички вас се ражда и умира…За тебе твоето време приключи. Сега е момента да получиш заслуженото“

Усетих, че нещо голямо ме грабна, притисна ме в някаква оловна прегръдка и полека като удавник се заспусках надолу, надолу. Около мен хиляди стрелки на часовници настръхнаха като бодли и започнаха да късат дрехите ми, да навлизат в плътта ми, да горят очите ми. Стените се завъртяха по някаква своя сребърна спирала и под мен се отвори пространството — черно, влажно, хладно. С последни сили отворих уста и закрещях…

Бе осем часа сутринта. Проклетият будилник се напъваше в противния си звън. Бях цялата оплетена в чаршафа си, а около мен се въргаляше бутилка от вино (кога ли съм успяла да я изпия цялата!). В главата ми бе като сборище на камбани и все още крещях почти успявайки да ги надвикам. Излазих на четири крака за по-голяма опора от кревата и се затътрих към кухнята. На хладилника бе закачена бележка от мъжа ми:

Читать дальше