Теодора Тодорова - Да не повярваш!

(на всички, които още вярват в чудовището от Лох Нес)

Видя ги как слязаха от лъскавия си джип. Поредното стадо учени,които като ято патици се въртяха, кряскаха и подскачаха около новата си и модерна апаратура.

Ето,че седмицата започваше обещаващо!

Слънцето бе хукнало да изгрява и лъчите му подпалиха водите на езерото.

Бе почти края на зимата и тълпите любопитковци, туристи още не бяха наводнили околността. Макар техните шумове да плашеха рибата,той все пак зависеше от тях.

От петдесет години се бе превърнал в местната легенда и беше единствения, който бе видял чудовището от езерото.

„Видял“, дръжки! Нищо подобно, но продаваше историята си като топъл хляб. Да не повярваш, че толкова умни глави, учили по сто години из най-престижните университети на планетата се ловяха като мренки на стръвта на неговите лъжи!

И тези щяха да захапят куката. Сега щяха да подскачат около езерото, да ахкат и охкат, после щяха да се настанят при Сам и докато пиеха чай в опушеното му кафене щяха да попитат кой е видял чудовището. Естествено всички щяха да кажат—

— Старият Ендрю. Той го е виждал много пъти. Единия път даже онова нещо едва не му отхапало ръката.

Даваше им най-много десет минути за упътване и после щяха да цъфнат при него.

Крайно време беше. Почти се бяха изпарили спестяванията му от миналия сезон и идваше момента за нови инвестиции.

Навремето бяха двамата в играта със стария Патрик. Оня не беше по-възрастен от него, ама още от дете имаше физиономията на дъртак, та прякора му естествено и някак неусетно му се лепна, та го отнесе до смъртта си. По-скоро до изчезването си.

Историята за чудовището от езерото си съществуваше сигурно от хилядолетия. Той поне я беше чувал от прадядо си. Бе нещо толкова естествено за цялото село и за жителите му, че всички вярваха в неговото съществуване. Естествено никой не беше го виждал, но смееше ли да си го признае?! Ако го направеше означаваше край на потока от туристи, учени и любопитни, а с този край си отиваше и туризма — единствения доход на селището. И без това вече риба не бе останала, та всички се хранеха от легендата. Стискаха си я здраво, както куче кокала си.

По алеята се чу шум от кола. Аха, пристигаха. Тези дори бяха много бързи. Явно малко им бяха субсидиите, та си даваха зор да приключат по-скоростно.

— Господин Ендрю?!

Американци. Най-любимите му, защото те и японците бяха най-лесни за лъжене. Лапваха думите му като топъл хляб и плащаха добре. Богати държави. Намести перчема си и излезе.

— Да?!

— Ами… ние сме учени и … ъъъ, идваме да изследваме езерото. Търсим онова чудовище. Господин Сам от хотела…

Ха! Старата барака на Сам, хотел?!

— … ъъъ, ни каза, че вие сте го виждали. Та се питахме дали срещу заплащане искате да ни заведете на мястото в езерото, където сме срещали звяра, да ни разкажете кога точно се е случило и… ъъъ … естествено, ако искате…

Поне не се правеха на велики. Сега щеше да ги изпоти. Рядко се случваше на старец като него да държи в ръцете си пет умни глави. Пое си дълбоко въздух с удоволствие и прочисти гърлото си.

— Ами, момчета, да виждал съм го. Ама сега нямам много свободно време. Приготвих такъмите, че трябва да се ходи на риболов. Знаете, тука няма много работа и всеки си гледа прехраната

Направо видя в очите им как жалката цифрата, която смятаха да му платят се стопи. Така, акциите му се покачваха и сега бяха готови да дадат мило и драго, за да постигнат високата цел на научните си изследвания.

— Ъъъ … ами ние сме готови да ви заплатим каквото поискате. В разумни граници. Все пак имаме и ние бюджет за спазване. Разбирате, нали?!

— Е, момчета какво ще кажете за 100 лири?!

Главите им само дето не се откачиха от изненада. Какво ли си мислеха, че ще прекарат стария глупак със шепа жълти пенита?! Видя как се отделиха за момент двама от тях — явно шефовете или поне по-старшите. Помърмориха и после единия от тях с толкова червена коса, че все едно си беше запалил огън на главата му подаде ръка.

— Готово. Съгласни сме, но следващите два дни ще ги прекарата изцяло с нас.

— Няма проблеми. Да пийнем по една бира, а?!

Беше готов да ги почерпи и по две. Сам не можа да повярва, че им измъкна толкова тлъста сума. Беше казал тавана си, готов да се пазари и после да слезе до 50 лири. Леле, колко големи сладури бяха тия американци?! Сезона започваше добре и от радост му идеше да направи подскок във въздуха, въпреки болежките в краката.