— Тук няма нищо. — обади се непредпазлив, все още несвикнал с военните несгоди глас.
— Така ли мислиш Дуейн? — каза командира с най-ехидната усмивка, която бях виждал. Той отдавна беше разбрал, че мисловната дейност създава ядове на някои хора и не хранеше излишни илюзии. — Сигналът, който засякохме означава съвсем друго — ЧЕ ТУК ИМА НЕЩО! И няма да си тръгнем преди да разберем какво е, ако ще да е заровено хиляда метра под земята. Ясно ли е?!
Сух вятър подгони няколко сухи листа и ги отвя надалече. Клоните на близкото дърво се клатеха като пожълтелите ръце на някое зомби и само ехото на командира в натежалите ни шлемофони говореше в полза на искрицата живот в тази забравена от бога земя. За миг ми се прииска да избягам с вятъра.
— Мисля, че няма да се наложи да копаем толкова надълбоко, командире. — каза Сиймор, бърникащ една от машинариите. И после добави с глас, който отекна в съзнанието ми като в изоставена гробница. — Господа, ние седим върху тунел. На не повече от… пет метра дълбочина.
Почувствах как сърцето ми спря, ушите ми се напрегнаха, а краката разклатиха. Не бях единствен — останалите също се оглеждаха като опитни мишки в псиокатично поле, изглеждаха като такива, но с една уговорка — ние не бяхме никакви опитни мишки. Това пък говореше в полза на истерията, направо си плачеше за нея, но ние не се поддавахме толкова лесно. Бяха нужни адски много литри пролята братска кръв по дрехите ни за да се уплашим.
И все пак животно, което остава живо след радиоактивна атака си е нещо от което си струва да се уплашиш. То е или адски голямо, или е нещо за което не сме смели и да мечтаем — нещо, което се храни с радиация. Във втория случай не посмях да си мисля колко сме го нахранили…. НЕЩОТО…
* * *
С част от съзнанието ми, още оплетено в психолекарството на любимия медик го усетих как се движеше в стаята ми и как се опитваше да се докопа до Кей.
О, док, не се прави на отворен.
Машината може и да те изненада… много.
Движенията на медика бяха бавни и изучаващи. Така както се движи лекар, на когото плащаш 200 долара, за да се рови в мозъка ти.
Милият Реймьнд, дали да не го изненадаме с малко радиация?! Или да пробваме дали може да поеме и той една хубава и голяма фиброигла в задните си части?!
— Док, не се опитвай да ми свиеш кристалните чаши.!
Гласът ми все едно, че идеше от междупланетно разстояние. Двестадоларовият лекар едва не подскочи.
— Дайрън!
— Аз!- Идеше ми да изкозирувам все едно съм пред полковник Джедал.
— Ъъъ… Просто поглеждах наоколо, докато слушам историята ти. Хайде, кажи ми Дайрън какво беше то. Какво беше… Нещото…
— Нещото?!
— Стигна до момента, когато открихте тунела и сигналите на нещото, останало живо след радиацията и…
И „Нещото“ го кръсти Алварес. Дали уменията му на компас не се бяха размагнитизирали или нещо друго, но той първи го нарече така и започна да говори за него с малко страх и уважение.
Добре, че проклетите психоаналитици от армията не бяха там. Щяха да те научат те как да уважаваш противника си…
Стояхме над мястото, откъдето идваха сигналите и чакахме полковника да каже нещо. Скафандрите ни тежаха и почти всички се потяхме като в руска баня (не, че някой от момчетата се досещаше какво е това).
— Копайте! — полковника не беше от многословните.
Не като доктор Реймьнд…
Дайрън ти ли си говориш сам?!
За момент се гледахме и се чудехме на кого ли говори полковника. Рядко се случва, но понякога дори в механичните глави на войниците една тънка идея от рода на — „що ли не си го такова началството…“ си проправя път… но това е рядко, както вече подчертах. Така или иначе в оня момент, когато уредът за локализация пищеше настоятелно и обявяваше присъствието на НЕЩОТО, в главите ни премина оная толкова еретична мисъл да пратим по дяволите полковника или още по-просто — да го оставим сам да си копае тунела.
Ритианските проститутки са по-добри от Землянските…
Хей, док ти знаеш ли разликата между едната и другата категория?!
— Копайте!
Полковника май за първи път беше бесен. Маклиън и Гор хванаха „лопатите“ (пневматични устройства с миниакумолаторни батерии. Улесняваха работата или поне така твърдеше началството, докато не ги пробва…). Скафандрите им блестяха на следобедното слънце. Сиймор се беше вторачил в уреда и го гледаше, така както дете се звери на захарния си памук и се чуди как да си завърти главата, за да го захапе по-добре.
Читать дальше